наметка от плещи… От буйний пламък светна
пристегнатий на кръст аджемски лют ханджар —
юнаку подръка в беди най-скъп другар —
и два револвера, през рамо окачени,
от двете му страни… Безмълвни и смутени
спогледаха се там стоещите за миг —
и погледа му горд и смръкнатия лик,
те дъхаха и гняв и някаква закана…
Пристъпи пъргав той, край масата застана
И прогърмя: „Добър потаен комитет!
А да не сте се пък събрали на зефет?
Главата, види се, на плещи ви додява…“
И без да чака той ни дума, ни оправа,
пристъпи ядно пак и даде знак с глава
Младену. Насаме потихом след това
си нещо шепнеха те двама тамо в къта…
Отново всякой се на мястото си скъта
и говор шепотом поведоха едвам
отделна думица се счуваше сам-там.
Но не за дълго бе и тая тиха сгода,
че някакво писмо ядовния Войвода
разтворил, смачка го, изви го, извъртя —
и хвърли в огъня, където запламтя
завчас и бързо се на пепел то обърна…
И пак сега се той към сбраните извърна:
— „Все думи, думи… Тоз отпреде ти стърчи
и се потрива, друг замазва ти очи
все с философии и баби деветини.
За мързеливите — ха, с хиляди причини
за мързел. А отвън писмо подир писмо
прехвръкват… «Види се, до лято, на само
ще дигате байрак!» — От Враца пишат вчера,
а днес от Сливен пък: «На сладка са вечеря
по Стара планина юнаците — оттам
юнашки поздрави изпращат те и вам!»
Юнашки поздрави! Намерили юнаци…
Докле не станат тук пет хиляди чекмаци,
не ще се заиграй хоро на турски гроб.
На черната земя ще си остане роб
все българина пак — и гол и бос ще проси,
и ще човърка все черковните въпроси…
Борци! А искат все на готово кравай…
Таз залюляла, таз ще ни и закопай!“
Укор върху укор се сипеха безчетни
върху събраните, и думи неприветни
като светкавици се мятаха връз тях.
Но вече минал бе изпръвния уплах;
небето почваше изново да се ведри,
и тук-там ясен луч, предвестник благощедри,
измежду облаци промъкнат, затрептя —
спокойна дума от войводските уста…
Понякога така чевръстите зидари,
макар клепалото отдавна да удари
за работа, в ръце уж взели сечива,
подхванат разговор — полека се слова
в глъч заплетат, глъчта превърнат и на врява,
додето най-подир заломоти разправа
и хората сбере на пътя тичешком —
да гледат с врява как се зида зид и дом.
А първомайстора, нанякъде отлъчен,
нечакано пред тях с укор застане злъчен,
и сепнуват се те — ни дума, ни мълва;
залавят се за миг за свойте сечива,
и работа кипи и двойно наспорява…
По опит знаят те: най-буен гняв престава
и най-ядовна реч добър добива край,
за който премълчи навреме и претрай;
самичък майстора отпосле пак, доволен,
ще я подкара там на разговор поволен.
Сам пред камината приседнал бе допрян
Войводата сега. От пламъка огрян,
бе образа му тих, спокоен, благ и бодър:
но както по-напред, во погледа му модър
тайнствен някакъв и горд сияе плам…
И ето че така той заговори сам:
— „Най-после, все едно, дали това са верни
известия, или тъй само преднамерни
желания, таквиз, каквито ни се щат.
Сега ли само аз ги чувам първи път!
Ще видиме и тях; ще видиме словата
на дело, в кръв и плът. Тогаз!… Това е свята
борба, що на мегдан юнашки ще делим
ний с кръвния си враг — и връх ще удържим:
не е то вече сън, ни дума, ни превара!
Успех е само там, където има вяра
и воля — а не са те само в таз душа,
с надежди само аз сърце си не теша,
когато казувам, че време наближава…
Ей до възкръсний ден не много ощ остава;
клашника си зелен е метнал на плещи
Балкана — че и той готов е, ни вести…
Но днес е други час! А друг час — друго слово.
Какво ни липсува, що имаме готово,
вий знаете сами. Отново в Цариград
е за оръжие изпратено… Назад
не ще останем ний от другите. Писмата
и куриерите, които от страната
пристигат всеки ден, говорят все едно —
говорят, че навред посяното зърно
израсло е и плод такъв обилен дало,
какъвто и насън не се е привидяло
на никого от нас: налива се и зрей
класът на нивата народна и ни грей
с надеждата света за жътва изобилна.
И слабата ръка до вчера, днес е силна —
да, с правдата на туй, което вложи в нас
сам господ, с волята на който дойде час
да грабнем сърпа ний и жънем класовете
на своя труд… Навред са сбирани съвети —
не зарад общото и знайното, че то
решено е — а туй на всякое место
що има свое си и трябва се отделно
решенье. Час не е за брътвене безцелно —