Джонатан Келерман
Кървава разходка
(книга 13 от "Алекс Делауер")
Посвещавам на паметта на Кенет Милър
И специални благодарности на доктор Спенсър Ет и доктор Шоба Сринивасан
1.
Великанът знаеше за Ричард Никсън.
Той беше висок като кула, имаше прошарени руси коси и докато огромното му, облечено в сиво-кафяви дрехи, туловище се приближаваше накуцвайки към нас, Майлоу се стегна. Погледнах въпросително Франк Долард. Надзирателят изглеждаше спокоен, месестите ръце висяха отпуснато край тялото му, устните му не помръдваха под пожълтелите от тютюневия дим сиви мустаци. Очите му бяха присвити, но той гледаше по същия начин и когато влизахме през главния вход.
Великанът се изсмя басово и отметна мазната коса от очите си. Проскубаната му брада беше с цвят на царевица. Сега можех да доловя миризмата му — кисела и наситена с излъчването на хормони. Трябва да беше около два метра висок. Сивата, безформена сянка, която хвърляше върху земята, беше достатъчно голяма, за да ни покрие.
Залитайки, гигантът направи още една крачка към нас и този път дясната ръка на Франк Долард се стрелна предупредително напред.
Огромният мъж спря, но с нищо не показа, че е забелязал ръката на Долард, стрелнала се към кръста му. На двора имаше може би още дузина мъже в сиво-кафеникави дрехи, повечето стояха неподвижни, неколцина се разхождаха, като се поклащаха, а други притискаха лица към телената ограда. Нямаше обособени групи, всеки се държеше настрана от другите. Небето беше безкрайно синьо, отмъстителното слънце прогаряше облаците с жарките си лъчи. Аз се потях в костюма си.
Лицето на великана бе сухо. Той въздъхна, сви рамене и Долард отпусна ръката си. Огромният мъж протегна пръста си като пистолет, насочи го към нас и се изсмя. Очите му бяха тъмнокафяви, стесняващи се в ъглите, а бялото им изглеждаше твърде жълтеникаво, за да подсказва добро здраве.
— Тайни служби. — Той се потупа по гърдите. — Тайните служби на Виктория по бельо, без прикритие, те винаги търсят доброто старо момче Никсън Римин, винаги обрамчени, копнеят да ги поставят в рамка, той обичаше да говори, докато се разхождаше, и прекарваше нощите си в Белия дом, като устройваше празненства и оставаше по цели нощи с Кърт Вонегът-младши, със семейство Глас на Селинджър, с всеки, който не се интересуваше от горещата кухня на политиката. Аз написах „Котешката люлка“1 и я продадох на Вонегът за десет долара, Били Батгейт я преписа на пишеща машина, когато излезе през главния вход и извървя целия път до Лас Вегас, ей, голяма караница имаше с Ангелите на ада за няколко долара, когато Вонегът искаше да смени националния дълг и Римин се съгласи, и Ангелите бяха като попикани, ние трябваше да го измъкваме — аз и Вонегът, Селинджър не беше там, Доктороу шиеше котешката люлка, това бяха лоши котки, искаха да го убият, всеки ден от седмицата го гонеха, като Харви Осуалд.
Той се наведе и вдигна левия си крачол. Под коляното костта беше покрита с лъскавата белезникава тъкан на зараснал белег, а по-голямата част от прасеца липсваше. Истински изкуствен крак от плът.
— Простреляха ме, докато пазех стария Римин — каза той и свали крачола си. — Тъй или иначе умря старият Ричард, в нито един алманах не пишат какво стана, много лошо беше обкръжен и аз не можах да направя нищо.
— Чет — рече Долард и се протегна, за да докосне великана по рамото.
Едрият мъж потръпна. Майлоу стисна зъби и мускулите на брадичката му се стегнаха. Ръката му се насочи към местото, където би трябвало да се намира пистолетът, ако не го беше оставил на влизане.
— Ще го направиш ли днес в телевизионната зала, Чет? — попита Долард.
Великанът се олюля.
— А…
— Мисля, че трябва да го направиш в телевизионната, Чет. Ще бъде филм за демокрацията. Ще изпеем „Флагът на звезди и ивици“, ще ни трябва някой с хубав глас.
— Да, Павароти — каза великанът, като внезапно се оживи. — Той и Доминго бяха в Двореца на цезарите и не им хареса как се получава, Римин не се беше упражнявал, ли-ли-ли, ла-ла-ла, нямаше сурово яйце да смаже гърлото си, това вбеси Павароти и той не пожела да се кандидатира за обществен пост.
— Да, разбира се — отвърна Долард, като намигна на мен и Майлоу.
Великанът ни беше обърнал гръб и се взираше в голата, спечена от слънцето, пръст на двора. Нисък и дебел тъмнокос мъж беше свалил панталоните си и уринираше на земята, вдигайки облаче прах. Никой от останалите, облечени в сиво-кафяви дрехи, мъже сякаш не го забелязваше. Лицето на гиганта се вкамени.