— Значи искате да кажете, че аз трябва да преровя документите ви, за да разбера кой е бил освободен.
— Боя се, че е така. Повярвайте ми, ако съществуваше някакъв очевиден риск, не мислите ли, че щях да ви информирам? Дори и само заради собствената ми безопасност. Не можем да си позволим грешки.
— Чудесно — каза Майлоу с лекота, която ме накара да го погледна. — Да продължим нататък. Какво можете да ми кажете за доктор Арджънт като личност?
— Не я познавах добре — отговори Суиг, — но тя беше компетентна, спокойна, трудолюбива. Никакви конфликти с персонала или пациентите. — Той извади една папка и прегледа съдържанието й. — Тук има нещо, което мога да ви дам. Нейното лично досие.
— Благодаря ви, сър.
Майлоу пое папката, подаде ми я и отново взе да драска нещо в бележника си. В папката бяха молбата на Клеър Арджънт за назначаване на работа, кратка автобиография и снимката й. Резюмето се състоеше от пет листа. Няколко публикувани студии. Невропсихология. Срок за лечение на алкохолици. Все в авторитетни списания. Назначение като лектор в клиника. Защо е напуснала и дошла тук?
Снимката показваше миловидно, малко широко лице, озарено от свенлива усмивка. Гъста тъмна коса, дълга до раменете и подвита навътре, с бухнал бретон, бяла кариока и бебешко синя блуза с деколте по врата. Светла кожа, съвсем лек грим, големи тъмни очи. Първото прилагателно, което ми дойде наум, беше „благоразумна“. Може би малко по-наивна, отколкото се полага на човек на нейната възраст, въпреки че изглеждаше по-скоро тридесетгодишна, отколкото на тридесет и девет, както се разбираше от рождената й дата.
На снимката нямаше дата, което значеше, че може да е направена преди няколко години. Беше станала доктор на науките преди десет години. Снимка по случай дипломата? Продължих да изучавам лицето й. Очите бяха блестящи, топли — най-хубавото в нея. А сега обезобразени. Нечий трофей?
— Боя се, че не мога да ви кажа кой знае какво — наруши тишината Суиг. — Нашият персонал е от над стотина души, включително повече от двадесет психолози и психиатри.
— Останалите са надзиратели, както мистър Долард?
— Надзиратели, лекари с други специалности, сестри, аптекари, секретарки, готвачи, водопроводчици, електротехници, пазачи.
— И вие не знаете дали някой от тях не е имал някакви взаимоотношения с доктор Арджънт извън работата?
— Боя се, че не.
— Работила ли е постоянно с някои членове на персонала?
— Ще трябва да проверя.
— Моля, направете го.
— Разбира се. Ще ми трябват няколко дни.
Майлоу взе папката от ръцете ми, отвори я и прелисти страниците.
— Оценявам, че ни предоставихте тази папка, мистър Суиг. Когато я видях, изглеждаше съвсем различна.
Сякаш за да избегне всякакъв коментар, Суиг се обърна към мен:
— Вие психолог ли сте, доктор Делауер? Съдебен психолог?
— Клиничен. Понякога давам консултации.
— Работили ли сте с опасни психопати?
— Работих като стажант-лекар в Атаскадиро, но имах подобни случаи.
— Тогава Атаскадиро трябва да е било доста противно място.
— Наистина беше такова — потвърдих аз.
— Да — каза той. — Преди да се появи „Старкуедър“, това беше най-противното място. Сега там се занимават предимно със сексуални престъпници — добави презрително.
— Вие също имате такива пациенти тук, нали? — намеси се Майлоу.
— Неколцина — отговори Суиг. — Непоправими индивиди, изпратени на лечение от някогашната съдебна система. Днес ги пращат в затвора. От години не сме приемали подобни пациенти.
От думите му човек можеше да си помисли, че болницата е нещо като колеж. Попитах го:
— Сексуалните насилници при обичайните ви пациенти ли са настанени, или са на горния етаж при онези по член 1368?
Суиг докосна една бенка на лицето си.
— При обичайните. Тези по 1368-и са друго нещо. Те са тук временно, не са постоянно пребиваващи. Разпоредено ни е само да ги надзираваме. Държим ги в пълна изолация на петия етаж.
— Поради лошото им влияние върху тези по член 1026 ли? — попита Майлоу.
Суиг се засмя:
— Не мисля, че онези по 1026-и могат лесно да се повлияят. Не, държим ги там заради постоянното им местене, както и за да се избегне рискът от бягство. Те идват и си отиват с автобуси на шерифската служба — онова, което искат, не е лечение, а отново да бъдат навън. — Той отново седна на мястото си и опипа бенките на лицето си внимателно, като слепец, който чете Брайловото писмо. — Говорим за симулиращи лудост престъпници, които мислят, че могат да се правят на палячовци и така да избегнат „Сан Куентин“. Ние ги освидетелстваме и ги изпращаме обратно. — Гласът на Суиг се повиши и кожата му порозовя.