— Много жалко, че мисис Лейбър не е забелязала нищо — казах аз.
— Коя е мисис Лейбър?
— Госпожата с изгубеното куче.
— О, тя ли! Единствената й грижа е кучето.
— Мислих си за кучето.
— Какво имаш предвид?
— Лицето му е пред очите ми. Не знам защо. Имам чувството, че съм го виждал и преди.
— В миналия си живот ли?
Засмях се, защото това беше най-доброто, което можех да направя. Майлоу пусна на Спайк голямо парче от пицата.
Робин се върна с кафе с лед и шоколадов сладолед. Майлоу довърши пицата и се присъедини към нас, посръбвайки от кафето и ближейки лениво сладолед. Скоро той се отпусна на стола си и почти задряма със затворени очи и глава върху облегалката.
— Ах! — въздъхна той. — Прекрасен живот!
После телефонът му иззвъня.
33.
— Суиг — каза Майлоу, като се върна от кухнята.
— Някой му е разказал за исусовата поза на Пийк — казах аз — и сега се кани да превърне живота ти в ад, ако не стоиш настрана.
— Тъкмо напротив. Предаде ми лична покана да го посетя. Веднага.
— Защо?
— Не каза защо, само подчерта „веднага“. Разбира се, не като заповед. Любезно искане. Всъщност каза „моля“.
Погледнах Робин.
— Става забавно.
Тя отговори:
— О, моля ти се! Ще се разхождаш из къщи цяла вечер и ще прекараш една от безсънните си нощи. — Обърна се към Майлоу: — Грижи се за него или вече няма да получиш никаква бира.
Той се прекръсти. Аз целунах Робин и двамата забързано се отправихме към колата.
Когато подминахме Глен и се насочихме на юг, попитах:
— Искаше да не тревожиш Робин или той наистина не ти каза защо?
— Второто. Само едно нещо не казах пред нея. Гласът му звучеше тревожно.
Десет вечерта. Нощта беше милостива към индустриалното сметище. Един от охранителите на болницата ни чакаше на пътя точно зад завоя, като си играеше с лъча от фенерчето си по земята. Когато приближихме, освети табелата на колата без опознавателни знаци и бързо ни махна да продължаваме напред.
— Карайте направо — каза той на Майлоу. — Чакат ви.
— Кои ме чакат?
— Всички.
Пазачът от будката вдигна бариерата, докато приближавахме. Влязохме, без да ни задават въпроси.
— Без да поискат пистолета? — казах аз. — Кога ще постелят червения килим?
— Много е лесно — отговори Майлоу. — Мразя, когато нещата стават много лесно.
На паркинга един чернокож санитар с посребрена коса ни посочи най-близкото празно място. Майлоу промърмори:
— Сега ще трябва да му дам бакшиш.
Когато излязохме от колата, санитарят каза:
— Аз съм Хол Кливланд. Ще ви заведа при мистър Суиг.
Забърза към вътрешната бариера, без да ни изчака. Като пое по същия път, по който ни бе водил Долард преди, той се обърна, за да провери дали го следваме.
— Какво е станало? — попита Майлоу.
Кливланд поклати глава.
— По-добре да ви каже мистър Суиг.
Сега, през нощта, дворът беше празен. И по-различен, прахта изглеждаше замръзнала и синьо-сива под силната светлина на лампите, на места скупчена като сладолед. Кливланд едва не подтичваше. Беше хубаво да можеш да пресечеш двора, без да се страхуваш, че някой психопат ще ти се нахвърли. И въпреки това установих, че поглеждам зад себе си.
Стигнахме до крайната врата и Кливланд я отключи с бързо движение. Главната сграда не изглеждаше много по-различна — все така пепелява и грозна, а плексигласовите й прозорци зееха като умоляващи усти. Друг пазач се изпречи пред вратата. Въоръжен с тояга и пистолет. За пръв път виждах униформа — или оръжия — вътре в това място. Той отстъпи пред нас и Кливланд бързо ни поведе край бюрото на Линдийн, край медното блещукане на трофеите от боулинг, през тихия коридор. Край вратата на Суиг, край всички врати на администрацията, право към асансьора. Бързо, непрекъсвано изкачване към Отделение „В“. Кливланд се сви в единия ъгъл, като си играеше с ключовете.