Фил Хатър сън беше нисък, с крушовидна фигура, мъж на средна възраст, с неопределени черти и с оредяваща кестенява коса. Под редките сиви мустаци изпъкваха пълните му тъмни устни.
— Приятно ми е да се запознаем — каза той и се здрависа енергично с нас, като председател на спортен клуб.
Очите му имаха цвят на лешник, гледаха будно и изпитателно, но кротко — като очите на питомна сърна.
Ризата и панталоните му бяха в цвят каки.
Ние го последвахме на известно разстояние.
— На първия етаж има само служебни помещения — съобщи ни жизнерадостно той.
Походката му беше странна — вървеше със ситни, премерени, танцуващи стъпки, които ни принуждаваха да забавим хода си.
— Не кабинетите на лекарите, а само на администрацията. Докторите имат кабинети в съответните отделения.
Усмивката му молеше за одобрение. Аз успях да изобразя нещо като усмивка. Майлоу не взе участие в играта.
В края на коридора, отдясно, имаше два асансьора с двойна ширина, над единия, който се отключваше и заключваше със специален ключ, имаше надпис „Служебен“, а другият се повикваше чрез бутон, който Хатърсън натисна. Майлоу наблюдаваше внимателно нашия водач. Знаех какво си мислеше: Лудите щъкат из болницата.
Асансьорът не се задейства, но Хатърсън не изглеждаше разтревожен, само пристъпваше от крак на крак като дете, което очаква десерта си. Над вратата нямаше светлинно табло за номерата на етажите, не се чуваше и шум от стържещи механизми. После от стената прозвуча глас — от малкото стоманено квадратче, в средата на което беше поместен бутонът.
— Да? — Мъжки глас, електронно модулиран.
— Филип Дуейн Хатърсън.
— Идентификационен код?
— Пет, две, едно, шест, осем. Току-що ме спуснахте долу, за да се срещна с управителя Суиг. Той ми поръча да се кача обратно горе.
— Изчакай.
Чу се трикратен сигнал.
— Докъде ще се качиш?
— Само до втория етаж. Водя двама господа за малка обиколка — офицер от полицията и лекар.
— Изчакай — повтори гласът.
След няколко секунди вратите на асансьора се отвориха.
— След вас, господа — каза Хатърсън.
Докато се питах към кого да застана с гръб, пристъпих напред. Асансьорът беше облицован с пореста материя. С вътрешно заключване. Материята беше просмукана с мириса на някакъв сладникав парфюм, от който на човек му призляваше.
Вратите се затвориха. Докато се качвахме нагоре, Хатърсън обясни:
— Нагоре, нагоре и натам.
Той бе застанал по средата на кабината. Аз се бях притиснал в ъгъла, както и Майлоу.
Асансьорът ни докара до друг коридор, боядисан в розово-бежово. Кафяви двойни врати с плексигласови прозорчета. Ключалки. Вграден в стената домофон, като този до вратата на асансьора. Надпис над вратата „Отделение А“. Хатърсън натисна един бутон, съобщи нещо и вратата се отвори.
На пръв поглед вторият етаж напомняше на което и да е друго болнично отделение, с изключение на помещението за медицинските сестри, което изцяло беше обградено от плексигласови стени. Вътре седяха три жени и разговаряха. До тях, откъм стената, имаше носилка на колелца. Кафяви петна върху белия памучен чаршаф.
Същият черен линолеум и кафяви врати, както на първия етаж. Много ниски тавани — не повече от два метра. Фигури в сивкаво-кафяви дрехи бродеха из коридорите. Много от по-високите пациенти ходеха приведени. Както и някои от по-ниските. Неколцина седяха на бели пластмасови скамейки, занитени с болтове към пода. Други се поклащаха на място. По страничните облегалки на столовете имаше пробити отвори с диаметър три сантиметра. За белезници.
Опитах се да се огледам наоколо, без да предизвиквам подозрение.
Бели мъже, чернокожи мъже, жълтокожи мъже.
Мъже със сламеноруси коси и наперена стойка, достатъчно млади, за да имат младежки пъпки, но с бръчици около очите. Възрастни мъже с беззъби, хлътнали лица и свръхактивни езици. Обзети от ярост, мърморещи, сякаш виждаха привидения, не по-различни от който и да е просяк от Уестсайд. Някои от мъжете, като Хатърсън, изглеждаха сравнително нормални.
Всеки от тях беше погубил нечий човешки живот.
Ние минавахме край тях, устоявайки на психопатичните предизвикателства, съпроводени от безброй погледи. Хатърсън не им обръщаше внимание, докато пристъпваше с танцуващата си походка.
Един от младите глупаво се ухили и направи крачка напред. С пригладени коси и брадичка, върху рамото — татуирана свастика. Бели следи от шевове по двете китки. Той се олюля и се усмихна, като си тананикаше фалшиво, после отмина. Латиноамериканец с дълга до кръста плитка пиеше от хартиена чаша и се закашля, докато минавахме, като опръска наоколо с някаква розова течност. Някои изпускаха газове. Други се кикотеха. Хатърсън ускори малко хода си. Многобройни кафяви врати, отбелязани само с номера. На повечето имаше малки, покрити с капак, правоъгълници. Шпионки за наблюдение.