Когато вратите на асансьора се отвориха, друг санитар, едър и с брада, бе застанал точно пред нас. Той отстъпи, за да ни даде възможност да излезем. Кливланд остана в асансьора и пое надолу.
Брадатият санитар ни поведе през двойната врата. Уилям Суиг стоеше по средата на коридора. Точно пред вратата на Пийк. Тя беше заключена. Други двама униформени пазачи бяха застанали няколко крачки встрани. Брадатият санитар ни остави, за да се присъедини към другите двама санитари, застанали с гръб към стената.
Не се виждаше никой, облечен в сиво-кафяви дрехи. С изключение на бръмченето от климатичната инсталация, отделението беше безмълвно.
Суиг ни видя и много енергично поклати глава, сякаш се опитваше да отрече тежката действителност. Носеше синьо поло, джинси и маратонки. Редките кичури по върха на главата му стърчаха под странни ъгли. Флуоресцентното осветление на тавана засилваше контраста между бледата кожа на лицето му и белезите, които го покриваха. Тъмните точици, като букви от Брайловата азбука, предаваха съобщението, изписано върху лицето на Суиг.
Нищо двусмислено в посланието: чист страх.
Той отвори вратата на Пийк, потрепери и ни покани да погледнем вътре с жест на конферансие на цирково представление.
Кръвта не беше чак толкова много.
Един-единствен пурпурночервен питон.
Който се извиваше към нас от далечния десен ъгъл на килията. На около три стъпки от мястото, където Пийк беше играл Исус.
Иначе стаята изглеждаше същата. Мръсно легло. Прикрепени към стената усмирителни пръстени. Същата остра миризма, примесена със сладникавия дъх на бакър.
Никаква следа от Пийк.
Кървавата диря стигаше до средата на стаята, като започваше от тялото.
Набито тяло, лежащо с лице към пода. Риза на карета, сини джинси, маратонки. Глава, покрита с остра сива коса. Протегнати сякаш за отдих ръце. Кожата вече бе придобила сивкаво-зелен оттенък.
— Долард! — възкликна Майлоу. — Кога?
— Не знаем — отговори Суиг. — Откриха го преди два часа.
— И вие ме повикахте преди четиридесет минути?
— Трябваше да проведем първо свое собствено разследване — отговори Суиг. Той опипа един от белезите си, който се зачерви по краищата.
— И?
Суиг погледна встрани.
— Не го намерихме.
Майлоу продължи да мълчи.
— Виж какво — каза Суиг, — ние бяхме длъжни да направим първо нашето разследване. Дори не съм сигурен дали трябваше да ви се обадя. Ние сме под юрисдикцията на шерифа — всъщност под наша собствена юрисдикция.
— Значи оказали сте ми чест — каза иронично Майлоу.
— Вие се интересувахте от Пийк. Опитвам се да ви сътруднича.
Майлоу пристъпи по-близо до тялото, коленичи и погледна под брадичката на Долард.
— Прилича на напречен разрез — каза той. — Някой пипал ли го е?
— Не — отговори Суиг. — Нищо не е пипано.
— Кой го намери?
Суиг посочи един от тримата санитари.
— Барт.
Мъжът приближи. Млад, от китайски произход, с деликатно телосложение, но с огромни мускули на ръцете като на човек, който се занимава с културизъм. Снимката на табелката му приличаше на снимката на дете. Б. Л. Куан, санитар II.
— Разкажете ми — обърна се към него Майлоу.
— Бяхме в приземието — каза Куан. — Не че имаше някакъв проблем. Ние слизаме там за събрания на персонала.
— Колко често правите такива събрания?
— Два пъти седмично за всяка смяна.
— В кои дни?
— Зависи от смяната — поясни Куан. — Тази вечер беше за тази от девет до седем сутринта. В шест и половина. Петък вечер доклад за цялата седмица. Пациентите се събират там и ние заедно с тях. — Той посочи към стаята с телевизора.
— В отделенията не остава ли някой от персонала?
— Един от санитарите е отвън. Ние се сменяме. Никога не сме имали никакви проблеми, всички пациенти са здраво заключени.
Майлоу погледна тялото.
Куан сви рамене.