— Да хвърлим поглед на петия етаж — предложи Майлоу.
— През приемателния център. Не искам никой да се докосва до това парче мукава.
— Дори и да е от пантофа на някой от пациентите — каза Суиг, — това не означава, че е от този на Пийк. На всички пациенти се раздават… — Той спря за миг. — Разбира се, разбира се, този асансьор е единствено за персонала — какви ги говоря!
Докато се спускахме надолу, той добави:
— Вие си мислите, че съм някакъв бюрократ, на когото не му пука за нищо. Но аз приех тази работа, защото мисля за хората. Осиновил съм две сирачета.
Слязохме на първия етаж, излязохме по пътя, по който бяхме дошли, и последвахме Суиг към лявата част на сградата. Онази част, която не бяхме виждали досега. Нито пък някой ни беше разказвал за нея.
Същата циментова алея. Ярки лампи от покрива осветяваха в жълто петте етажа и тъмните петна на прозорците създаваха илюзията за огромна пчелна пита.
Друга врата, същата като тази на главния вход.
Постройката имаше две фасади.
Изписан с боя надпис гласеше „Прием и освидетелстване“. Пазач препречваше пътя към вратата. На няколко метра по-нататък, вляво, имаше малък паркинг, отделен от двора чрез оградена с телена мрежа пътека, която ми напомни огромна писта за надбягвания на кучета. Пътеката завиваше и се губеше в тъмнината. Тя не можеше да се види, когато човек пресичаше предния двор. Значи имаше и друг път към зоната и съвършено самостоятелен вход.
Вдясно съгледах напомнящата светулки верига от фенерчетата на търсачите, външните граници на пустия двор, който бяхме видели вчера, когато вървяхме към пристройките, за да се срещнем с групата за всекидневни умения. Можех да видя загатнатите очертания на по-малки постройки. Неосветени, твърде далечни, за да могат да се различат каквито и да е подробности. Изглежда, търсенето се водеше зад пристройките, лъчите на фенерчетата се събираха край онова, което би трябвало да бъде боровата гора.
— По колко пътя може да се влезе на територията на болницата? — попитах аз.
— По два — отговори Суиг. — Всъщност по един. Оня, по който дойдохте.
— А това тук? — Аз посочих малкия паркинг.
— Само за автобусите на затвора. Специален път води до западната част. Шофьорите имат кодирани ключове за колите. Дори персоналът не може да мине оттук без мое разрешение.
Посочих светлините на фенерчетата в далечината.
— А тази страна? Боровата гора ей там. Как се влиза вътре?
— Не се влиза — отговори Суиг. — Към западната част няма вход, всичко е оградено.
Той тръгна напред и кимна на пазача, който отстъпи.
Предното помещение на приемателния център беше еднакво по размери с това на входа на болницата. Бюро, поставено отпред, със същите размери като бюрото на Линдийн, тъмносиво и празно, с изключение на един телефон. Нямаше трофеи от състезания по боулинг, никакви шеговити лозунги. Зад металната повърхност на бюрото седеше санитар с кръгла глава. Четеше вестник, но когато видя Суиг, бързо го остави и се изправи.
Суиг попита:
— Нещо необичайно?
— Осигурихме постоянно наблюдение на килиите, както заповядахте, сър.
— Ще заведа тези хора горе.
Суиг бързо ни поведе през един празен коридор към друг асансьор, влязохме в него и потеглихме нагоре. Бързо изкачване до петия етаж, по време на което той използва безжичния си телефон, за да провери докъде е стигнало претърсването.
Вратата се отвори.
— Изчакайте! — излая той, преди да върне телефона си в джоба. Подмишниците му бяха мокри. Една вена зад лявото му ухо пулсираше.
Две двойни врати, върху всяка от които беше изписано „И и Д, достъпът ограничен!“. За разлика от къде?
Там, където би трябвало да бъде сестринската стая, имаше празно пространство. Отделението представляваше един-единствен коридор, от двете страни на който имаше редици светлосини врати. Съотношението санитари — пациенти беше по-голямо: виждаха се дузина, специално подбрани, въоръжени мъже, които патрулираха.
Майлоу поиска да види някоя килия.
Суиг отговори:
— Ние и тук проверихме стая по стая.