— Все пак нека погледна.
Суиг извика „Инспекция!“ и трима санитари приближиха до нас.
— Детектив Стърджис иска да види какво представлява някой по 1368-и. Отворете една врата!
— Коя? — попита най-едрият от мъжете, полинезиец с непроизносимо име върху служебната си табелка и мек, момчешки глас.
— Която и да е.
Полинезиецът пристъпи до най-близката килия, отмести капака на прозорчето за наблюдение, погледна вътре, отключи синята врата, открехна я петнадесетина сантиметра и я задържа с огромната си ръка. Като пъхна главата си вътре, той отвори вратата докрай и каза:
— Това е мистър Ливъррайт.
Стаята беше висока и тясна, със същите размери като тази на Пийк. Същите усмирителни пръстени, прикрепени към стените. Мускулест млад чернокож седеше гол на леглото. Чаршафите бяха махнати от тънкия дюшек на ивици и бяха разкъсани на парчета. Тъмносиня пижама лежеше на пода до чифт сини мукавени пантофи. От единия пантоф беше останала само купчинка конфети. Оттенъкът на синьото ми беше познат: окръжният затвор използваше този цвят за по-голямата част от своите затворници.
Пристъпих по-наблизо и непоносима воня удари носа ми. До краката на затворника имаше засъхнала купчинка изпражнения. Няколко локвички урина блестяха на пода. Стените зад леглото бяха изцапани с кафяво.
Той ни видя, ухили се, изкиска се и започна да мастурбира.
— Почистете това! — разпореди се Суиг.
— Чистим — спокойно отговори полинезиецът. — Два пъти дневно. Но той се опитва да се докаже. — Той вдигна към Ливъррайт пръсти, образуващи знак на победата, и се засмя. — Продължавай, братко!
Движещата се ръка на Ливъррайт спря. После той отново се изкиска и продължи да търка члена си.
— Клати го, но гледай да не го откъснеш, братко! — каза санитарят.
— Затвори вратата! — заповяда Суиг. — И почисти веднага!
Полинезиецът затвори вратата, като сви рамене.
— Тези момчета мислят, че знаят какво е да си луд, но преиграват. Гледали са твърде много филми. — Обърна се и понечи да се отдалечи.
Майлоу го спря:
— Кога за последен път си виждал Джордж Орсън?
— Него ли? — попита санитарят. — Не съм го виждал отдавна.
— А тази нощ?
— Не. И защо трябва да съм го виждал? Той от месеци не работи тук.
— За кого говорите? — попита Суиг.
— Идвал ли е тук, откакто е напуснал? — попита Майлоу полинезиеца.
— Хммм! — отговори той. — Не мисля.
— Какъв човек беше? — попита Майлоу.
— Ами човек! — Санитарят удостои Суиг с усмивка. — Обичаше да плямпа, но все пак почистваше лайната. — Той се измъкна.
— Кой е Джордж Орсън? — попита Суиг.
— Един от бившите ви работници — отговори Майлоу. — Наблюдаваше лицето на Суиг.
— Не мога да познавам всички! Защо питате за него?
— Познавал е мистър Пийк — отговори Майлоу. — В добрите стари времена.
Суиг имаше много въпроси, но Майлоу не му обърна внимание. Ние слязохме с асансьора от петия етаж в сутерена и разгледахме внимателно кухнята, пералното помещение и складовете. Навсякъде миришеше на леко развалени продукти. Наоколо сновяха санитари и пазачи. В претърсването им помагаха облечени в оранжеви гащеризони портиери. Готвачи в бели облекла ни гледаха, докато минавахме край тях. Поставки с ножове бяха изложени пред погледите на всички. Представих си как Пийк минава оттук и мисли кой да си избере. Като в добрите стари времена.
Майлоу откри четири външни врати и ги провери една по една. Заключени.
— Кой друг има ключове, освен болничният персонал? — попита той Суиг.
— Никой.
— Никой от тези хора? — Той посочи двама портиери.
— Нито те, нито някой друг, който не е ангажиран в обслужването на пациентите. И за да отговоря на следващия ви въпрос, останалият персонал влиза през предния вход като всички останали. Проверяват се документите им за самоличност.
— Дори и познатите лица ли се проверяват? — попита Майлоу.
— Такава е системата ни.
— Болничният персонал отнася ли ключовете в домовете си?
Суиг не отговори.
— Отнасят ли ги? — настоя Майлоу.
— Да, вземат ги със себе си вкъщи. Проверяването на купища ключове всеки ден би породило затруднения. Както ви казах, сменяме патроните. Дори при отсъствието на по-специален проблем, ние ги ремонтираме всяка година.