— Погледна бележките си. — Бяла, между двадесет и пет и тридесет и пет годишна, с множество прободни рани по горната част на тялото и лицето, истинска касапница. Съдебният лекар казва, че убийството е станало през последните два часа, следователно би могло да е извършено от вашия човек, при положение че разполага с превозно средство. Има следи от гуми, значи е разполагал. Жената не е била просто захвърлена там, защото има много кръв — почти сигурно е, че е била убита на онова място.
— Къде са раните по лицето? — поинтересува се Майлоу.
— По устните, носа, очите — нашият човек на местопрестъплението казва, че наистина е било жестоко. Това също отговаря, нали?
— Очите — каза Майлоу.
— Господи! — възкликна Суиг.
— В северната част на Пета ли е била открита? — попитах аз.
— Да — отговори Банкс.
Всички се втренчиха в мен.
— По пътя към Трийдуей! — казах аз. — Той се връща у дома.
34.
Последната порция новини съсипа Суиг. Той изглеждаше смален, съкрушен, един млад човек, заел се с работата на възрастен мъж.
Майлоу не му обръщаше внимание, той беше зает с телефона. Поговори с пътните патрули, информира шерифите на съседните на Трийдуей градове, предупреди „Бънкър Протекшън“. Частната фирма, изглежда, му създаде проблеми, защото, когато приключи разговора си с тях, толкова силно тресна слушалката, та помислих, че ще я счупи.
— Добре, да видим какво ще излезе! — каза той на Банкс и Дела Торе. После се обърна към Суиг: — Дайте ни личното досие на Джордж Орсън.
— То е долу, в архива.
— Тогава отиваме там.
Архивът се помещаваше зад една от вратите без табелки, в съседство с кабинета на Суиг. Тясна стая, претъпкана с черни кантонерки. Папката се намираше точно там, където трябваше да бъде. Майлоу я прегледа, докато хората на шерифа надничаха през рамото му.
Снимката липсваше, но статистическите данни на Джордж Орсън абсолютно съвпадаха с данните на Дерик Криминс: висок метър и седемдесет, на тридесет и шест години. В графата за адреса беше посочена пощенска кутия в Пико край Барингтън. Нямаше телефонен номер.
— Какво друго е извършил този тип? — попита Банкс.
— Поредица от измами и вероятно е убил баща си, втората си майка и брат си.
— Не мога да повярвам! Щом сме го назначили на работа, препоръките му трябва да са били наред. Пръстовите му отпечатъци трябва да са били взети…
— Доколкото ми е известно, той няма криминално досие, тъй че отпечатъците му не значат кой знае какво — отговори Майлоу, като взе досието и започна да разгръща страниците. — Тук пише, че е изкарал курсове за психиатричен санитар в колежа „Ориндж Коуст“… Но не става ясно дали някой се е погрижил да провери дали това е вярно. — Към Суиг: — Някъде регистрирано ли е, че при напускането е върнал ключовете си?
— Досието му е в ред. Това означава, че ги е върнал. Всяка нередност…
— … се открива от системата. Знам. Разбира се, дори и да ги е върнал, като знаем, че всеки ден ги е отнасял в дома си, той е имал хиляди възможности да си извади дубликати.
— Върху всеки ключ е гравирано „Дублирането е забранено!“.
— Божичко! — възкликна иронично Дела Торе. — Колко страшно звучи.
Суиг се облегна на най-близкия шкаф с досиета.
— Не сме имали основание да се тревожим и за това. Рискът за нас не е да не би някой да влезе вътре, а тъкмо обратното. Всъщност защо не го потърсите, вместо да ми опявате тук? Пък и за какво му е да се връща?
— Ами сигурно заради обстановката — отговори Майлоу.
— Или заради новата климатична инсталация. — Погледна нагоре към малката решетка в центъра на тавана. — Какво ще кажете за вентилационните тръби? Достатъчно широки ли са, за да се промъкне някой?
— Не, не, не! — отговори Суиг с внезапна убеденост. — Категорично не. Ние решихме, че при инсталацията ще използваме тесни тръби — шест инча в диаметър. Това ни създаде технически проблеми, ето защо работите се проточиха толкова много… — Той спря. — Пийк е единствената ми грижа. Ще продължаваме ли да го търсим?
— Някакво основание да спираме? — попита Майлоу.
— Ако е убил онази жена на магистралата, сега е на мили оттук.
— А ако не е?
— Много добре… точно така… трябва да отидете да проверите…