Отметнах чаршафа. Блуза на квадратчета. Сини джинси. Дори и в смъртта тялото беше съхранило своите елегантни, стегнати форми. От джобчето на блузката се подаваше нещо. Крайчец на бял ластик. За пристягане на конска опашка.
— Мисля, че знам коя е тя!
Майлоу се обърна към мен.
Аз казах:
— Хеди Хоупт, Хейди Оут. Възрастта съвпада, косата има същия цвят, ръстът отговаря — погледни дясната скула, същото силно очертание. Това е тя.
Лицето на Майлоу се озова до моето, като излъчваше миризма на пот и пури.
— О, боже! — каза той. — Друг член на снимачния екип?
— Помниш ли какво ни крещеше големият Чет? — отговорих аз. — Когато заедно пресичахме двора? „Cherchez la femme!“ — търсете жената. Може би се е опитвал да ни каже нещо. Може би трябва да се вслушваме в думите на лудите.
36.
Майлоу искаше да прегледа тялото по-внимателно и да проучи подробно документите. Като реших, че няма да му бъда в помощ и при двете, аз излязох, купих си едно вряло, горчиво като отрова, кафе от автомата и го изпих в чакалнята срещу залата за аутопсии. Кафето не помогна особено много на стомаха ми, но смразяващият студ, обхванал краката ми, започна да се разсейва.
Седях там и си мислех за Хейди, екзекутирана и обезобразена край магистралата И-5.
Всеки, свързан с Пийк и Криминс, биваше захвърлен като боклук. Това вонеше на особена жестокост.
Чудовища.
Не, те бяха човеци, зад тези названия винаги се криеха хора.
Представих си ги двамата, свързани чрез нещо, което наистина не можех да разбера, нещо дебнещо, безмилостно, разсичащо, стрелящо.
Продукцията на Криминс, най-страшният вид документалистика. И в името на какво? Колко ли други жертви лежаха заровени край града?
Отсечени, забързани стъпки ме накараха да вдигна поглед. Един безупречно облечен индианец на около четиридесет години мина безмълвно край мен и влезе в залата за аутопсии. Доктор Пейтъл, предположих аз. Намерих един телефонен автомат и се обадих на Робин, но ми отговори телефонният секретар. Тя бе заспала. Добре. Продиктувах на машината, че ще се върна след няколко часа, да не се безпокои. Допих кафето си. Беше поизстинало, но все още имаше вкус на препечен картон, накиснат в сок от цикория.
Хейди. Досие за наркотици. Това ме отведе в съвършено нова посока.
Сега погледнах на света през съвършено нови очила… Вратата се отвори и отвътре излезе Майлоу, като бършеше потта от челото си и размахваше лист хартия, изпълнен с неговия нечетлив, забързан почерк.
— Домашният адрес на Хейди — каза той. — Да вървим.
Двамата се отправихме към асансьора.
— Къде живее? — попитах аз.
— В Западен Холивуд, блок хиляда и триста в „Ориндж Гроув“.
— Недалеч от Плъмър Парк, където се срещнахме с нея.
— Недалеч от проклетия ми дом. — Той няколко пъти натисна бутона на асансьора. — Идвай, идвай, идвай!
— Кой се занимава със случая? — попитах аз. — Шерифът или пътният патрул?
— Патрулът да върви да се обеси! — отговори Майлоу. — Намерих Уитуърт на местопрестъплението. Каза, че се чувства в правото си да обискира дома й. Все още е там и иска да е сигурен, че са събрали всички веществени доказателства от пътя, преди трафикът да се възобнови.
— Значи са я застреляли и обезобразили точно на пътя?
— На една отбивка от магистралата. Широка отбивка. Достатъчно отдалечена и достатъчно тъмна, за да не се вижда какво става.
— Криминс трябва да е познавал пътя много добре — казах аз. — След като е израснал в Трийдуей. И все пак е рисковано, точно там, на открито.
— Значи са се отпуснали — може и да са станали невнимателни, както каза. Касапницата на Пийк не е била добре премислена. Той е оставил великолепни отпечатъци. Може би Криминс също започва да полудява.
— Не знам. Криминс е стратег. Бягството подсказва, че все още е добре организиран.
Той сви рамене.
— Какво бих могъл да ти кажа?
Асансьорът пристигна и Майлоу се вмъкна вътре.
— Съдебният лекар до пълни ли нещо? — попитах го аз.
— Куршумът е още вътре, той ще го извади. Готов ли си да те оставя тук?
— Дума да не става! — казах аз.
— Изглеждаш изцеден.
— И ти не си свеж като морковче.