Майлоу каза:
— Когато имате възможност, бих желал да…
Зад нас се разнесоха крясъци и тропот. Обърнах глава.
Двамата мъже с плитчиците бяха на пода — двойка дервиши, които се търкаляха, блъскаха, драскаха и хапеха. Движенията им бяха бавни, целенасочени, тихи. Приличаха на питбули.
Другите надаваха одобрителни възгласи. Старецът с „Крисчън Сайънс Монитор“ се удряше по коленете и се смееше. Единствено Фил Хатърсън изглеждаше уплашен. Той пребледня и сякаш започна да търси място, където да се скрие.
Хейди Оут извади свирка от джоба си, силно я наду и закрачи към боричкащите се. Внезапно към нея се присъединиха двама санитари. Тримата се справиха с биещите се за секунди.
Мъжете с плитчиците бяха изправени на крака. От лявата буза на единия течеше кръв. Другият имаше драскотина на ръката. Никой не се беше задъхал. И двамата изглеждаха спокойни, едва ли не кротки.
Старецът с вестника възкликна:
— Шибана работа!
Хейди хвана ръката на мъжа с разкървавената буза и го поведе към сестринската стая. Натискане на бутона, щракване и през процепа на предното прозорче тя получи нещо. Пластир и антибиотична паста. Докато се занимаваше с ранения, неколцина от облечените в кафяво-сиви униформи мъже започнаха да се оживяват. Те раздвижиха, закършиха ръце и се заозъртаха във всички посоки.
В коридора замириса на агресивност. Фил Хатърсън се примъкна по-близо до Майлоу. Детективът спокойно го гледаше. Юмруците му бяха свити.
Единият от санитарите — дребен, мършав филипинец — извика:
— Хей, слушайте всички! Веднага се успокойте!
Коридорът утихна.
Хатърсън изпусна дълга и шумна въздишка:
— Мразя, когато стават глупави работи! Има ли смисъл?
Хейди поведе ранения покрай сестринската стая и го скри от погледа ни.
— Господа? — обърна се към нас Хатърсън и ние продължихме обиколката си. Вече бе възвърнал цвета на лицето си. Не бих определил неговата патология като по-лоша от ласкателна раболепност — приличаше на Еди Хаскъл, попаднал по погрешка между луди, досаден, но понятен. Знаех, че на някои от тези хора много им помагат медикаментите. Не беше ли това химията от най-добрата й страна?
— Ето го любимото ми място — каза той. — Телевизионната зала.
Бяхме прекосили болничното отделение и стояхме пред прага на обширно светло помещение, пълно с пластмасови столове. Пред тях, като в олтар, бе поставен телевизор с голям екран.
Хатърсън обясни:
— Начинът, по който избираме какво да гледаме, е демократичен: всеки, който иска да гласува, гласува. Мнозинството определя. Доста е спокойно — искам да кажа, подбраните неща, които гледаме. Аз обичам новините, но не мога да ги гледам много често, харесвам също и спорта, а почти всички гласуват за спорт, тъй че и това е добре. А ето я и пощенската ни кутия. — Той посочи голяма кутия от твърда пластмаса, прикрепена към стената. Със закръглени ръбове. Заключена с верига. — Пощата ни е поверителна, освен при извънредни обстоятелства.
— Какви например? — попитах аз.
Въпросът го изплаши.
— Когато някой отреагира.
— И често ли се случва?
— Не, не. — Примигна нервно. — Лекарите вършат хубава работа.
— Доктор Арджънт също, нали? — попита Майлоу.
— Да, разбира се.
— Значи си я познавал.
Ръцете на Хатърсън започнаха да правят миниатюрни кръгообразни движения. Той облиза устните си и им възвърна цвета на суров дроб.
— Нямали сме консултации заедно, но аз знам коя беше тя. Много хубава дама. — Той отново облиза устни. — Искам да кажа, изглеждаше много добре — беше красива.
— Знаеш ли какво й се е случило?
Хатърсън се загледа в пода.
— Разбира се.
— Всички ли знаят?
— Нямам представа, сър. Научих го от вестника.
— Позволяват ви да четете вестници? — попита Майлоу.
— Разбира се, можем да четем всичко. Аз харесвам списание „Тайм“: човек научава накратко всички новини. Тъй или иначе това се отнася до Отделение „А“. При „Б“ и „В“ е почти същото. Във „В“ има няколко жени. Те не създават никакви проблеми.
— Отделно ли ги държат? — попитах аз.
— Не, могат да общуват с другите. Просто не са толкова много. Но нямаме проблеми с тях.