— Къде? — попита Майлоу. Беше примъкнал Соумс на моравата зад живия плет от фикуси и бе изпразнил джобовете му.
— В „Лъки“.
— Какво правеше там?
— Пренасях кашони.
— Колко време работи там?
— Два месеца.
— А после?
Соумс се опита да свие рамене, но белезниците му попречиха.
Имаше банкнота от двадесет долара в джоба си, угарка от цигара с марихуана, почти натрошена вафла с фъстъци „М и М“, не притежаваше шофьорска книжка.
— Но знам да карам, брат ми ме научи, преди да постъпи във военноморските.
Майлоу посочи корвета.
— Добра количка.
— Да. Може ли да ми свалите това?
— Разкажи ми още веднъж историята си, Крис.
— Може ли поне да стана от тревата? Влажно е, задникът ми подгизна.
Майлоу го вдигна за токата на колана му и го стовари на верандата на къщата. Разпитът продължаваше вече почти десет минути. Все още нямаше и следа от колите на шерифа.
— Не си ли откраднал колата?
— Няма начин, казах ви.
— Не си ли намерил адреса в колата и не си ли дошъл тук, за да ограбиш къщата?
— Няма начин!
— Откъде намери ключовете?
— Един тип ми ги даде, казах ви.
— Ама ти не знаеш името на този тип!
— Не го знам.
— Значи той ти даде ключовете от корвета си просто ей така!
— Да.
Соумс подсмръкна. Костеливото му коляно почна да се тресе.
— И къде се случи тази вълшебна приказка? — попита Майлоу.
— На Айвър и Лексингтън, казах ви вече.
Задните улици на Холивуд. Момчето имаше онези специфични хлътнали страни, които с пълна сила крещяха за Холивуд.
Майлоу продължи:
— Значи онзи просто се приближи до теб на ъгъла и ти даде ключовете си.
— Ами да.
— А ти какво правеше на Айвър и Лексингтън?
— Нищо. Мотаех се.
— И той си караше корвета и…
— Не, вървеше пеш. Корветът беше паркиран другаде.
— Къде?
— През две улици.
— И ти го помисли за клиент.
— Не, аз не ги правя тези гадории. Всичко стана както ти казах, човече!
— Как изглеждаше този тип, Крис?
— Не знам.
— Един тип ти дава ключовете от колата си и ти не знаеш как изглежда?
— Беше тъмно — там винаги е тъмно, затова… Вървете сами да видите, там винаги е тъмно!
— Някакъв тип, когото не познаваш и чието лице не можеш да видиш, ти дава ключовете от корвета си, казва ти да го закараш вместо него в дома му и ти дава двайсет долара за услугата.
— Точно така — потвърди Соумс.
— Защо поиска да го направиш?
— Питайте него.
— Питам тебе, Крис!
— Имаше друга кола.
— А! — каза Майлоу. — Нещо, което забрави да ми кажеш първия път.
— Той… аз… — Соумс здраво стисна устни.
— Част от двайсетачката е била да не казваш нищо на никого, нали?
Мълчание.
— Каза ли ти случайно, че ще поръчителства за теб, когато те пипнат да крадеш коли?
Мълчание.
Майлоу коленичи на един крак и очите му се изравниха с очите на Соумс.
— Ами ако ти кажа, че ти вярвам, Крис? Ами ако ти кажа, че аз знам как изглежда този човек? Висок, слаб, с голям като клюн нос. Целият облечен в черно. С черна коса или може би светлокафява. Всъщност с перука.
Соумс премигна.
— Познах ли?
Младежът погледна встрани.
— Ами ако ти кажа, че имаш голям късмет, Крис, защото това е много, много лош човек и ти би могъл да бъдеш замесен в нещо много по-сериозно?
Соумс сбръчка нос. От едната му ноздра се подаваше засъхнал сопол. Очите му отбягваха Майлоу. Дрехите му миришеха на мръсно, на старо и странно защо — на нещо метално.
— В нещо невъобразимо по-сериозно, Крис.
— Добре де!
— Мислиш, че те будалкам, така ли, Крис? Обаче как щях да знам как изглежда този човек? Защо, според теб, съм тук, в неговата къща?
Соумс направи още един неуспешен опит да свие рамене.
— Съучастничество в убийство, Крис! — каза Майлоу.
— Добре де!
— Сто на сто добре. Този човек обича да убива хора. Обича да им причинява болка.
— Майтапиш се!