— Мисля, че са — отговорих аз. — Няма друга причина да убиват Хейди на магистралата, която води право към Трийдуей. И Криминс е платил на онова момче Соумс да закара корвета в дома му, само на една или две мили от Холивуд. Ако беше останал в града, щеше сам да закара джипа в дома си, да се върне след половин час и да вземе корвета. Защо да занимава с това Соумс, ако не е възнамерявал да напусне града?
— Може би защото е имал някакви планове за Соумс? Нещо като малък тест?
— И това е възможно. За утре сутринта. Но тогава няма причина да му поверява колата си.
— А защо е убил Хейди?
— Защото вече не му е била необходима — отговорих аз. — И защото е можел.
Той прехапа устните си и намали скоростта на десет мили в час. На картата беше посочен един страничен път, който минаваше през южната част на игрището за голф в Уайт Оук и водеше към задната част на селището. Сега по-рядко попадахме на улични лампи и видимостта беше намаляла до едва различими нюанси на сивото.
Майлоу изгуби пътя и ние се озовахме пред надписа, който оповестяваше, че оттук започва Джърси. Всички къщи бяха тъмни. Спомних си, че улицата, която разделяше квартала, беше наскоро асфалтирана. Тя се простираше в мрака пред нас, празна и равна, толкова точно прокарана, че приличаше на компютърна графика. Оранжевото осветление отново се появи. Тъмнооранжево и черно; тук всяка нощ се празнуваше Вси светии.
— Тук ли живее Хаас? — попита Майлоу.
— Първата улица вдясно. Ще ти покажа караваната.
Той зави.
— Там е паркингът за посетители — посочих аз. — Тази вечер няма посетители… А там е Чаринг Крос. Караваната на Хаас е през четири къщи. Гледай за циментова веранда, един „Буик Скайларк“ и камионетка „Датсън“.
Майлоу спря две къщи по-надолу. Единствено камионетката беше паркирана отпред, зад нея се виждаше харлито на Майк Уитуърт.
Светлините бяха изгасени. Уитуърт го нямаше никакъв и аз видях как лицето на Майлоу се изопна. После иззад караваната се появи патрулният и се отправи към мотоциклета си.
Майлоу театрално прошепна:
— Майк? Аз съм Майлоу.
Уитуърт спря. Обърна се към нас, разпозна ни и се приближи.
— Бяхме наблизо и решихме да се отбием — каза Майлоу.
Ако Уитуърт беше засегнат от присъствието ни, не го показа.
— В караваната няма никого, нищо особено. Видях няколко неотворени писма на масата — сигурно са от един, най-много от два дни.
— Една от колите я няма — казах аз. — Те имат роднини в Бейкърсфийлд. Може би са на път.
— Някаква основателна причина да влезем вътре? — попита Уитуърт.
Майлоу поклати глава.
— И аз не виждам смисъл. Добре, отивам да проверя дали някое от момчетата не е открило нещо. Още ли възнамерявате да се качвате в планината?
— На път сме — отговори Майлоу.
Уитуърт погледна към черните върхове, едва различими върху ониксовото небе. Предполага се, че небето над малките селища е осеяно със звезди. Защо ги нямаше тази нощ?
— Трябва да е много приятно през деня — каза Уитуърт, като запали мотоциклета си. — Сигурни ли сте, че искате да идете там сами?
— Така е по-добре — отговори Майлоу. — Една кола се забелязва по-трудно. — Той посочи клетъчния си телефон. — Ще поддържаме връзка.
Уитуърт кимна, отново погледна Техачапи и се отдалечи тихо.
Като обърна „Самурая“, Майлоу отново потегли към Джърси. В една от къщите запалиха лампи, но ние не спряхме, защото не искахме да привличаме ненужно вниманието. Майлоу се спусна надолу по хълма със загасен мотор, като търсеше пътя. За малко да го пропуснем отново.
Неотбелязана на картата, широка колкото да мине кола, пътека между пиперовите дървета под образуващите арка клони.
Като остави двигателя на празен ход, Майлоу слезе от джипа и включи фенерчето си. Следи от гуми. Някой е минал оттук.
— Наскоро ли?
— Откъде да знам! Не съм Джеб Следотърсача.
Той се върна в джипа и подкара по пътеката. Тя беше неосветена и от едната й страна се издигаше телена ограда, а от другата — висок насип, залесен с някакви храсти, които приличаха и ухаеха на олеандри. „Самураят“ се движеше доста под нивото на насипа, сякаш минавахме през тунел.
Пътеката беше зле поддържана, всяка неравност караше джипа да подскача и всеки път главата на Майлоу се оказваше опасно близо до предпазния метален прът. През следващата половин миля нищо не се промени: оградата и шубраците продължаваха. После пътят неочаквано свърши и ширналото се пред нас открито пространство ни остави без дъх, сякаш бяхме излетели от стръмна пързалка.