— А с петия етаж? — попита Майлоу.
— О! — възкликна Хатърсън. — Онези по член 13. Ами не ги виждаме, освен ако погледнем през прозореца, когато автобусът на шерифа ги докарва тук. Те са облечени в затворнически дрехи и се насочват право към собствения си асансьор. Те са… — Той сви рамене.
— Какви са те?
— Симуланти. Но тук не могат да минат. А между другото ние си имаме няколко много приятни стаи, нека ви ги покажа — едната е отворена и можем да я разгледаме.
Помещението беше абсолютно голо и чисто, като в казарма. Четири легла, по едно във всеки ъгъл: дюшеците бяха поставени върху бели пластмасови рамки, занитени към пода. До всяко от тях — нощно шкафче от същия материал.
Един-единствен замъглен прозорец пропускаше няколко квадратни сантиметра лека светлина.
Три от леглата бяха спретнато оправени, а одеялата, които ги покриваха, бяха безупречно изопнати. Четвъртото беше в безпорядък. Вход без врата водеше към малка бяла тоалетна. Бяла чиния без капак, бял умивалник. Никаква аптечка, никакви тоалетни принадлежности, никакви четки за зъби. Нищо, което би могло евентуално да се превърне в оръжие.
— Дават ни за еднократна употреба — каза Хатърсън, сякаш прочете мисълта ми. — Афтършейв, четки, крем за бръснене, а самобръсначките са под контрол. Онези, които искат да се избръснат, използват електрически, които са стерилизирани и могат да се използват повторно. — Той погледна неодобрително към разхвърляното легло. — Някой трябва да е имал лош ден… Не можем да окачваме нищо по стените, защото може да се запали. Затова и няма семейни снимки и други подобни неща. Но не е лошо, нали?
Майлоу изръмжа нещо в отговор.
Хатърсън потрепери, но настоя:
— Имаме по три яденета, храната е много вкусна.
Президент на Търговската камара „Старкуедър“. Сега разбрах защо Суиг го беше повикал. Той ни изведе от помещението.
— Тя пишеше точно за това, момчета.
— Във всички стаи ли са настанени по няколко души? — попитах аз, като се чудех как избират хората, които могат да съжителстват заедно.
— С изключение на тези, подложени на ПиО — потискане и ограничаване. Човек може веднага да ги разпознае, защото след номера им има едно П. — Той посочи с ръка. — По принцип стаите са еднакви, само че са по-малки, защото са за по един пациент.
— Потискането и ограничаването не означава ли усмирителни ризи? — попита Майлоу. — Облицовани стени, както в асансьора?
Мустакът на Хатърсън потрепна.
— Няма облицовки, но ако някой се нуждае от усмирителна риза, със сигурност ще я получи. А ако се поправи след ПиО, незабавно му я свалят. Не говоря от личен опит, но така си мисля.
Горд от работата си, той придаде нов смисъл на отрицанието. Видях как в очите на Майлоу се прокрадна погнуса.
Стояхме в празното помещение, а Хатърсън продължаваше да бъбри за храната. В петък давали само риба, въпреки че дори папата бил разрешил да се яде месо. Освен това и таблетки с витамини. Тук се грижели добре за пациентите.
Хитрец; навсякъде има по един такъв. А също и клюкар, изгарящ от желание да ни разкаже историята за престъпленията на Ралф. Дали е доносник на Суиг? Рисковано занимание в едно отделение, пълно с убийци.
Все пак трябваше да се възползвам от присъствието му. Попитах:
— В кои отделения работеше доктор Арджънт?
Хатърсън спря.
— Предполагам, че работеше из цялото заведение. Всички доктори правят така — обикалят отделенията. Повечето дори си нямат постоянен кабинет, а само бюра, където си попълват документацията.
— Къде се пази документацията?
— В сестринската стая.
— Какво по-точно правеше доктор Арджънт тук? — попитах аз.
— Предполагам, даваше консултации.
— Какво знаеш за нейната група „Умения за всекидневния живот“?
— Само това, че я организира преди няколко месеца. Всички в групата бяха странни.
— В какъв смисъл странни?
— Сбъркани — отговори Хатърсън. Почука по слепоочието си. — Нали знаете, които функционират на бавни обороти.
— Каква беше целта за сформирането на тази група? — попита Майлоу. — Никой не излиза оттук, нали така?
Хатърсън пребледня. Главата му се сведе надолу и остана така, сякаш притисната от непоносима тежест. Накрая дебелите му устни помръднаха.
— Да — отговори той.
— Не е ли вярно?
— Не, не, така е!