Вървежът беше мъчителен и тишината правеше болката още по-силна. Светът немееше.
Нямо кино.
В главата ми нахлуха образи — забързани движения, жени в корсети, мъже с мустаци като на моржове, които яростно гримасничат над някаква партитура за пиано. Надписи с бели букви в орнаментирани рамки: „Значи желаете да видите как се реже месо, сър? Сега ще ви покажа!“
Престани, глупако! Опитай се да се съсредоточиш.
Петдесет метра от планината. Четирийсет, трийсет.
Майлоу спря. Посочи напред с ръка.
Белият диск отново се беше появил, този път имаше опашка — голям бял кашалот, който се плъзгаше покрай скалите и се извиваше.
Все още никакви звуци. Стигнахме до планината. Студени канари, обрамчени с ниски сухи шубраци и по-големи камъни.
Като държеше карабината готова за стрелба, Майлоу започна да се промъква наляво. Деветмилиметровият пистолет тежеше в ръката ми.
Дискът отгоре се материализира. Бял и кадифен, олюляваше се, проточваше се, олюляваше се. Изчезна.
Сега се чу звук.
Тих, настоятелен.
Светване. Превъртане. Прищракване.
Включено. Изключено.
Никаква борба между човешки същества. Никакви гласове. Само механичните звуци на действието.
Необезпокоявани, ние се придвижихме край скалата и изминахме двадесетина метра, преди да го видя.
Високо, нащърбено скалисто образувание — струпани един до друг остри каменни блокове, издигащи се нагоре като сталагмити от основа със същия мащаб. Канари, които се извисяват на четири-пет метра височина в протежение на двадесет крачки.
Естествено укритие. Студио за външни снимки.
Звукът от камерата се усили. Ние се промъкнахме още по-близо, като плътно се притискахме до скалата. Нови звуци. Тих, неразбираем говор.
Майлоу спря, посочи напред и изви ръката си, като показваше към далечния край на каменните блокове. Стената там беше изпъкнала и продължаваше в плавен, непрекъснат полукръг. Не се виждаше никакъв отвор, което значеше, че в полукръга можеше да се влезе откъм север.
Той отново посочи и ние започнахме да пристъпваме, сантиметър по сантиметър, опрели се с ръце в скалата. Стената остро изви, като препречваше полезрението ни и превръщаше всяка наша крачка в прищявка на съдбата.
Дванадесет стъпки. Майлоу отново спря.
От скалата стърчеше нещо. Квадратно, обемно, метално.
Задната част на кола. От другата страна на гранитната стена се носеха прищраквания и шум от превъртане. Неясен говор. Смях.
Ние пристъпихме до задните гуми на колата и приклекнахме, затаили дъх.
Букви от хром: „Форд“. „Експлорър“. Черен или тъмносин. Задната броня опръскана с кал. Без табела. Частично откъснат стикер върху амортисьора нареждаше: „Включете се в редките актове на благородство!“
Едната трета от автомобила стърчеше над каменната стена, останалата бе насочена навътре. Майлоу се изправи и се вгледа през задния прозорец на колата. После поклати глава: боядисан. Като се приведе отново, той стисна здраво карабината и заобиколи форда откъм мястото на шофьора. Изчака. После насочи карабината към онова, което беше пред него.
Аз се присъединих. И двамата останахме известно време притиснати към автомобила.
Сечището можеше да се види отчасти. Сега светлината беше обилна и идваше от един прожектор, прикрепен на върлина. Оранжев кабел свързваше прожектора със сив акумулатор. Той беше насочен надолу, към основата на петметровите каменни стени, които ограждаха импровизираната снимачна площадка.
Около десетметрова сцена върху равната сива земя, оградена от високите канари. В ъглите й лежаха няколко каменни блока като разпръснати камъчета — там, където планината се беше пропукала.
Естествен амфитеатър. Дерик Криминс навярно го беше открил на младини, идвайки тук с брат си, за да постави бог знае каква пиеса.
В доброто старо време, когато бе рисувал декорите за своята мащеха и беше придобил вкус към постановките.
Тази нощ бе принуден да се задоволи с минималното. На сцената нямаше нищо друго, освен един прожектор, една кутия със снимачни принадлежности и няколко видеокасети, оставени встрани. И три бели сгъваеми стола от пластмаса.
Столът вляво бе отделен от другите и стоеше на около двадесет крачки от съседните два. На него седеше младо момиче с мургава кожа и открито лице, със здраво завързани с дебела връв ръце и крака, а черната му коса бе сплетена на множество плитчици. Единствената му дреха беше бебешкорозова кукленска пижама. На двете му бузи също имаше по едно изрисувано розово петно, а замръзналите устни бяха дебело очертани с червило. На стола го задържаше широк кожен колан, впит в кръста му, така че гръдният кош се издуваше напред. Не, това не беше обикновен колан, а усмирителна болнична лента, каквато използваха в „Старкуедър“.