Лентата с Елрой Бийти съдържаше два фрагмента, първо един кадър с бездомника, който смуче от бутилка край железопътните релси, после, четири месеца по-късно, Бийти, проснат по очи и в безсъзнание на същите релси, последван от кадри с експреса, който приближава. Лоша техника; камерата подскачаше и моментът на сблъскването представляваше неясно петно. След това беше ред на брата Лерой, също в два фрагмента. Пиянски смеещ се, докато разказва, че иска да бъде певец на блус. Четири месеца по-късно същата усмивка, кратък кадър, в който върху челото му се появява черна дупка, колкото десетцентова монета, и той пада.
И двамата братя са били убити в една и съща нощ. Първо Елрой, като неговата смърт се удостоверяваше от разписанието на експреса. Редът на Лерой бе дошъл след два часа.
Някъде по средата на купчинката беше касетата с последния ден от живота на Клеър Арджънт: както и останалите, тя също е била неподготвена. Криминс я беше заснел пред една гола бяла стена. Не можеше да се определи дали това бе в собствената й всекидневна. Тя говореше за психология, че иска да научи повече за лудостта, правеше намеци за проекта, който тя и операторът скоро щяха да започнат, после казваше: „О, извинявай, предполага се, че трябва да забравя, че си тук, нали?“
Операторът не отговаряше.
Клеър говореше още известно време за произхода на лудостта. За това, че не бива да се правят прибързани заключения, защото дори психопатите има какво да ни кажат. После свеждаше ресници — превземка за пред камерата — и отново се усмихваше. Пет секунди свенлива усмивка, преди да бъде задушена с възглавница. Дълги кадри с неподвижното й тяло. Заключителен кадър върху острието на бръснача…
Още дванадесет домашно заснети филма, на които не пишеше нищо. Седем жени: пет момичета в тийнейджърска възраст с изплашения поглед на децата от улицата, две привлекателни блондинки на по около тридесет години. Петима мъже: болезнено мършаво момче с рядка брадица на приблизително шестнадесет или седемнадесет години и четирима мъже — един от азиатски произход, един чернокож и двама от латиноамерикански произход.
В една празна кутия имаше два листа хартия.
На първия беше написано: Чудовището е избрано. То не може да бъде спряно.
На втория: Участници.
„Поддържащият актьор“ до голяма степен се отнасяше за Дада, „старата мома професор“ — за Клеър. Другите роли включваха „двамата пияници близнаци (Чудовището намира съвършена прилика)“ и три определения — „надут бизнесмен“, „курва с кокаин“, и „пазаруващо момиче“ — за които не можа да се открие съответната лента. „Мръсно селянче“ отговаряше на Сузи Галвес, имаше я и „жената на шерифа с гореща кръв“ — Марвъл Хаас. „Пъпчив тийнейджър“ би могло да бъде момчето с брадичката, прободено в гърдите и след това разчленено. Но то отговаряше и на „уличен пънкар“, тъй че аз предположих, че може да става въпрос и за Кристофър Соумс. Той никога не попадна на прослушването, щастливият хлапак.
Най-отдолу на страницата: Още? Колко още??????
Работата по идентифицирането на безименните жертви беше предоставена на един екип от шестима детективи от полицията в Лос Анджелис и на отдела на шерифа. След два месеца бяха идентифицирани три избягали момичета, намиращи се в различни списъци на изчезнали; полицаите бяха убедени, че всички момичета са живели из улиците на Холивуд. Две момичета и момчето с брадичката останаха неидентифицирани, както и по-младата от блондинките, вероятно „стриптийзьорката“, както и чернокожият („черният гвоздей“). „Мръсният латиноамериканец 1“ и „мръсният латиноамериканец 2“ се оказаха Хернандо Аляс и Сабино Реал, братовчеди от Ел Салвадор, търсещи каквато и да е работа, като заставали пред един магазин за бои в Ийгъл Рок. Търсещи евтина работна ръка предприемачи наобикаляли магазина всеки ден. Никой не си спомняше кой беше отвел Аляс и Реал, но членове на семействата им, които живееха в Юниън Дистрикт, в края на краищата се появиха, за да ги идентифицират.