— Фактът, че се е присъединил към групата на доктор Арджънт, помогнал ли е на някого да заслужи освобождението си? — продължи Майлоу.
— Не съм чувал, сър.
— Измъкнали ли са се навън някои от членовете на групата?
Хатърсън поклати глава.
— Не, нейната цел беше друга — човек да се научи да прави нещата заради самия себе си. Предполагам, че доктор Арджънт е искала да ги накара да се почувстват по-добре.
— Да подобрят чувството си за самоуважение — подсказа му Майлоу.
Хатърсън засия.
— Точно така! Човек не може да обича другите, ако не обича себе си. Тя знаеше какво прави, докторите тук са умни. Добре, ще се обадя и ще идем в Отделение „Б“.
Двете по-горни отделения бяха уредени също както „А“. Във „В“ коридорът гъмжеше от хора, но не се виждаха никакви жени. Ние бързо го прекосихме. Нямаше караници, нямаше нищо странно; същата смесица от деградирали мускули, вцепенение и самовглъбяване, от време на време по някой мрачен налудничав поглед, по някой, стрелкащ се като змия, език и потрепващи мускули, които показваха страничните ефекти на фенотиазина. Хатърсън бързо ни преведе оттам, вече не бъбреше щастливо. Изглеждаше разстроен, едва ли не сърдит.
След като той замълча, разговорите в коридорите сякаш секнаха. Пациентите не говореха помежду си.
Тук всеки човек беше като отделен остров.
Помислих, че Суиг има право: неговите пациенти по-лесно се поддаваха на контрол, отколкото истинските престъпници. След като веднъж импулсите за насилие биваха обуздани, психозата се превръщаше в приятел на опекуните, потискана и ограничавана по неврохимичен път, докато заболяването притъпеше инициативността, смазвайки всяка искрица от жизненост и оригиналност.
Медикаментите също помагаха. За да се справиш с предразположени към насилие хора с психически отклонения, е необходимо да намериш лекарство, което ще смекчи възникващите случайно нервни импулси, ще потуши яростта, ще заглуши тихите гласове, които предизвикват престъпните прояви.
Но след като премахнеш насилието, ти не осигуряваш спокойствие на пациента. Онова, което остава, се нарича от психиатрите „негативни симптоми на психозата“: апатия, потиснато настроение, безжизнен глас, забавени движения, слабоумие, език, лишен от нюанси и хумор. Съществуване, в което няма никакви изненади и радост.
Това обясняваше обкръжаващата ни тишина. Липсата на шум не означаваше, че всичко е спокойно. Отделението наподобяваше гробница.
Появи се санитар, който караше количка с храна. Изведнъж осъзнах, че дрънченето на количката ми е приятно.
Хатърсън ни поведе към асансьора за Отделение „В“. Майлоу предложи:
— Да се качим на петия етаж.
— Съжалявам — отговори Хатърсън. — Не съм упълномощен. Никой не е, дори и лекарите, освен ако не получат нареждане да прегледат някой по член 13.
— Ти май знаеш много за това място — казах аз.
Хатърсън сви рамене. Докато чакахме асансьорът да дойде, аз се взирах през плексигласовите панели на вратата и наблюдавах движението из отделението. Невъоръжени надзиратели, които обикаляха самоуверено; чернокожа сестра с папка в ръка, която си проправи забързано път по коридора. Пациенти, повечето от които не правеха нищо.
Спомних си как Хейди Оут се справи с Ралф и биещите се. В някой затвор подобна схватка щеше да доведе до истински бунт.
Значи „Старкуедър“ наистина беше солиден кораб. Пълен с пътници с еднопосочен билет.
Това означаваше, че вероятността работата на Клеър Арджънт да има нещо общо с нейното убийство бе твърде малка.
Но дали системата по някакъв начин не се бе пропукала? Някой освободен, играещ ролята си навън по възможно най-лошия начин?
Хейди навярно би могла да ни каже. Тя беше работила с доктор Арджънт в групата за „Умения в живота“… хора със забавено умствено развитие, ако можеше да се вярва на Хатърсън. Какво ли е накарало Клеър да сформира тази група?
Защо е дошла тук?
Хатърсън каза:
— Ето и някои доктори.
Влязоха трима мъже. С ризи и вратовръзки, без бели сака и табелки с жълти ивици. Никаква видима следа от притеснение, че тяхна колежка е била заклана и напъхана в багажника на една кола.
Майлоу каза „Извинете“, показа значката си и обясни целта, поради която бяхме тук. Мъжът в средата беше висок, с рижа коса, загорял, на около шестдесет години. Със зелена риза на карета и жълта плетена връзка.