— Значи е станало наскоро — казах аз. — Тиоболд не я ли е попитал за развода?
— Каза, че не била от онзи тип хора, с които можеш да се държиш по-интимно.
— Може би затова е отишла да работи в „Старкуедър“.
— Какво имаш предвид?
— Голямото бягство! Появяваш се навреме, не вдигаш шум, никой не те забелязва. Както каза доктор Олдридж, персоналът не си губи времето. Може би е искала да се занимава с клинична работа, но се е страхувала, че ще трябва да има някакви отношения с пациентите. Да се заобиколиш с хора с психически отклонения, снема напрежението и тъй като никой от пациентите й не е имал насилнически прояви, тя е можела да прави с тях каквото си иска. Съвършеното бягство.
— От академията. И от емоционално обвързване. Разводът е бил последната капка. Само защото не е говорела, не означава, че не се е чувствала наранена. Хората, които минават през такива промени в живота си, понякога се опитват да ги опростят.
— Мислиш ли, че „Старкуедър“ е опростяване?
— Да, в известен смисъл.
Той не отговори и още повече увеличи скоростта.
След няколко минути аз казах:
— От друга страна, тя се е забъркала с някого. С човека, който е прерязал гърлото й.
Къщата приличаше на много други.
Едноетажна, с бяла гипсова мазилка, станала от годините млечносива, с покрив от черни дървени плоскости. До нея гараж за една кола, а в предния двор — паркинг за две. Една от онези прости, издигнати набързо, сгради, построени по възвишенията в края на петдесетте години, които имаха претенцията, че са съвременни, а всъщност бяха плод на извънредно ограничени строителни бюджети. Улицата се наричаше „Кейп Хорн Драйв“ — къса права отсечка, която в единия си край се врязваше в северната част на магистралата „Удроу Уилсън“, а в другия свършваше пред едно огромно дърво типу. Растящите от двете страни на улицата дървета бяха свели корони над паважа. Там, където клоните не хвърляха сянка, тротоарът беше сух и избелял.
Втората отбивка, третата къща от края. Общо осем съседни постройки, повечето досущ като дома на Клеър, със съвсем малки разлики. Минимален брой коли, паркирани край тротоара, но и да имаше други, сигурно бяха в гаражите. Никакви главни пресечки, наблизо нямаше търговски център. Човек едва ли би дошъл тук без някаква определена цел.
На тази височина леко полъхваше. В лятната светлина дърветата типу бяха сякаш покрити с воал, папратовидните им листа се поклащаха от лекия ветрец. Опаки творения на природата: през пролетта листата им окапваха, докато всичко друго цъфтеше. Когато клоните на другите дървета започваха да се оголват, тези на типу бяха отрупани с жълти цветове. Но не и сега. Единствените цветни проблясъци идваха от саксиите и сандъчетата с цветя наоколо. От другите къщи, не и от тази на Клеър.
Ние се отправихме към предната врата. Изгледът беше красив. Магистралата беше на километри оттук, но аз можех да чуя шумовете, които долитаха оттам. В днешно време човек като че ли ги чува навсякъде.
Върху вратата — печат на отдел „Убийства“. Майлоу имаше ключ и ние влязохме. Последвах го в тясно голо пространство, което беше твърде малко, за да бъде наречено антре. Две бели правоъгълни стени ни посрещнаха във всекидневната.
Стая, която изглеждаше необитавана.
Стени без нищо върху тях, голи дъсчени подове, никаква мебелировка.
Майлоу направи три крачки, които отекнаха в пространството, и застана в средата. Над главата му беше абажурът — от матирано стъкло с форма на купол, изглеждаше оригинален.
Плюшени завеси покриваха прозорците. Стените изглеждаха чисти, но бяха добили същия сиво-бял цвят като мазилката отвън.
Подовете привлякоха вниманието ми — блестящо лакирани, без никакви драскотини, вдлъбнатини или чепове. Сякаш обитателите бяха летели, а не бяха стъпвали по тях.
Почувствах, че се задъхвам. Къщата нямаше свой мирис — в нея не се усещаше нито полъхът на смъртта, нито ароматите на обитаването. Никакъв дъх от храна, пот, парфюм, откъснати цветя, ароматизатор. Нито дори от плесента на занемаряването.