Ако се беше изморила от скучното еднообразие да публикува и да се преуморява от работа, тогава защо не беше минала на частна практика? Уменията на психиатрите бяха високо ценени, а добре подготвен невропсихолог би могъл да работи в областта на съдебната медицина, да консултира адвокатите в случаи на нанасяне на телесни повреди, би могъл да сътрудничи в някои медицински учреждения и да получава пет-десет пъти по-голяма заплата, отколкото в „Старкуедър“.
Но дори ако парите не са значели нищо за нея, какво е било удовлетворението от работата й? Защо бе предпочела да работи смяна след смяна в онази грозна сива сграда? И да пътува с кола до „Старкуедър“ ден след ден покрай онази сгурия?
Би трябвало да има някаква друга причина, за която не можех да престана да мисля като за своего рода самодеградиране.
Като че ли тя беше решила да се самонакаже.
Заради какво?
Или беше избягала от нещо?
Беше ли я настигнало то?
7.
Вече минаваше два следобед, когато напуснахме къщата. Навън се усещаше оживление. Майлоу пое по Лоръл Кениън, насочи се на юг към Булеварда на залеза и тръгна на запад, към Стрип. Една катастрофа край Холуей и обичайната тълпа мърморещи любители на ужаси ни забави и едва около три прекосихме Бевърли Хилс и се насочихме към Бевърли Глен. По време на пътуването двамата с Майлоу почти не разговаряхме. Разискванията бяха приключили. Той спря на тясната алея пред дома ми. Камионът на Робин беше под навеса.
— Благодаря ти за времето, което ми отдели.
— Накъде ще се насочиш сега?
— Ще мина през регистъра за недвижими имоти и ще потърся някои документи, иска ми се да разбера как стоят нещата с мистър Старджил. После ще звънна на Хейди Оут.
Изглеждаше уморен и престореният оптимизъм в тона му беше просто престъпление.
— Късмет! — казах аз и се загледах след колата, която бързо се отдалечи.
Тръгнах към новата си къща. Вече бяха минали три години, но тя все още ми се струваше като натрапник. Старата къща, която бях купил с първите си реални доходи, представляваше смесица от червено дърво и индивидуалност. Опитвайки се да ме убие, един психопат я бе превърнал в пепелище. Робин беше надзиравала строежа на новата — бяла, просторна, далеч по-обширна и практична сграда, която несъмнено бе очарователна. Казах й, че много я харесвам. Общо взето наистина я харесвах. Време беше да прогоня оня отегчителен мърморко, който се криеше у мен.
Очаквах да я намеря в ателието й отзад, но тя беше в кухнята и четеше сутрешния вестник. Спайк се беше свил на кълбо в краката й, черното му телце с ръждиви петна се надигаше при всяко похъркване, а главата му бе отпусната върху пода. Беше френски булдог — миниатюрен вариант на английската порода, с щръкнали като на прилеп уши, а суетата му беше достатъчна за цяла оперна трупа. Той повдигна единия си клепач, когато влязох — О, пак си ти! — и отново го затвори. Последвалата въздишка бе изпълнена с досада.
Робин стана, разпери ръце и ме прегърна през кръста. Главата й се притисна към гърдите ми. Ухаеше на дървесина и парфюм, а къдриците й гъделичкаха брадичката ми. Аз повдигнах кестенявите кичури и целунах врата й. Тя беше висока около метър и шестдесет, но дългият й врат напомняше лебедовата шия на модел. Кожата й беше гореща и леко влажна.
— Как мина? — попита Робин, като зарови пръсти в косите ми.
— Нормално.
— И нямаше проблеми с пациентите, а?
— Никакви.
Притиснах я по-силно, като галех стегнатите мускули на раменете й, спуснах ръце по деликатния гръб, към омагьосващите извивки, после отново се върнах към чистите линии на лицето и коприната на клепачите й.
Тя се отдръпна и повдигна леко брадичката ми.
— Онова място те е направило романтичен, така ли?
— Това, че съм извън него, ме прави романтичен.
— Добре, щастлива съм, че се върна цял-целеничък.
— Не беше опасно — казах аз. — Дори и отблизо.
— Пет хиляди убийци и не е било опасно?
— Хиляда и двеста, но кой да ги брои.
— Хиляда и двеста — повтори тя. — Колко бях глупава да се тревожа!