При последните думи гласът й рязко се извиси.
— Съжалявам — казах аз. — Но наистина всичко беше наред. Хората всеки ден отиват там на работа и нищо не им се случва. Като че ли всички мислят, че в отделенията е по-безопасно, отколкото на улицата.
— Прилича ми на оправдание. Междувременно онази психоложка е била напъхана в багажника на една кола.
— Да, но това не значи, че работата й има нещо общо със случилото се.
— Добре. Важното е, че се върна. Обядвал ли си?
— Не. А ти?
— Пийнах малко сок сутринта.
— Натоварен ден, а?
— Доста, опитвах се да довърша онази мандолина.
Робин се изпъна. Носеше червена тениска и работен гащеризон, шести номер, от „Скичърс“. Малки златни халки проблясваха на ушите й. Тя ги сваляше, когато работеше. Значи не възнамеряваше да се връща в ателието си.
— Вече огладнях — каза тя. — Само намеквам, нали разбираш?
— Да хапнем навън тогава — отговорих аз.
— Магьосник, който чете мислите на другите!
— Наричай ме просто Този, който изпълнява желанията.
Дадохме пластмасов кокал на Спайк и отидохме с колата до един индиански ресторант в Санта Моника, отворен целия следобед. Ориз и леща, хляб по индиански с плънка от лук, спанак с къри и меко сирене, патладжан с пикантни подправки, горещ чай с мляко. Като фон се чуваше някаква протяжна песен — един-единствен мъжки глас, който нареждаше нещо, може би се молеше. Двамата метиси от съседното сепаре си отидоха и ние станахме единствените господари на заведението. Келнерът ни остави сами.
Вече справила се с половината от натрупаното в чинията й, Робин каза:
— Знам, че издевателствам над теб, но следващия път, когато идеш на друго подобно място, те моля да ми телефонираш в мига, в който излезеш оттам.
— Наистина ли толкова се тревожеше?
— Убийци, вампири и бог знае още какви…
Покрих ръката й с моята.
— Роб, хората, които видях днес, бяха безобидни.
С изключение на брадатия на двора, който тръгна към мен. И битката в коридора. Плексигласови прозорци, стаи за потискане и ограничаване.
— Какво ги прави безобидни?
— Медикаментите и всичко, което ги обкръжава.
Тя не възрази, но не изглеждаше успокоена.
— Значи нищо не успя да научиш там?
— Не съвсем. По-късно отидохме в дома на Клеър Арджънт. — Описах й мястото. — Какво мислиш?
— За какво?
— За начина, по който е живяла.
Тя допи чая си, бутна чашата встрани и помисли малко.
— Дали бих желала да живея така ли? Невинаги, но може би за известно време. Да си дам заслужена почивка от всички усложнения.
— Усложнения… — повторих аз.
Тя се засмя.
— Не от тебе, скъпи. Просто… от обстоятелствата. Задължения, крайни срокове — от програмирания живот. Както когато ръководех строежа на къщата. Или сега, когато поръчките валят и всички искат да получат поръчаното утре. Понякога животът става прекалено натоварен и сложен и малко простота въобще няма да навреди.
— Това беше повече от простота, Робин… Това беше… пустота. Тъга.
— Смяташ, че е била депресирана?
— Не знам достатъчно, за да й поставя диагноза — отговорих аз. — Но чувството, което изпитах от мястото, беше като за нещо неестествено… Празно.
— Намери ли някакви доказателства, че е пренебрегвала себе си? — попита тя.
— Не. И всички я описват като приятна жена, на която може да се разчита. Резервирана, обаче без никаква очевидна патология.
— Може би и душевно се е чувствала добре?
— Навярно — отговорих аз. — Единственото, което е трупала, са книгите. Може би те са се превърнали за нея в някакъв вид интелектуална стимулация.
— Прав си. Тя се е отървала от вещите, за да се съсредоточи върху онова, което е било важно за нея.
Не отговорих.
— Ти не мислиш така — каза тя.
— Твърде сурово отърваване — казах аз. — В цялата къща нямаше нищо лично. Дори и една-единствена семейна снимка!
— Може да не е била близка със семейството си. Или е имала проблеми с тях. Но дори и така да е, какво толкова я отличава от милионите други хора, Алекс? На мен това ми прилича на… на нещо, свързано с мисленето й. Което се е въртяло в ума й. Което я е радвало в самотата й. Дори и да е имала социални проблеми, това какво общо има с нейното убийство?