Клеър носеше дълга светлосиня рокля без ръкави с щампа на бледолилави теменужки и държеше букет от бели рози. Косата й беше дълга, права, сресана на път, лицето й бе по-слабо, отколкото на снимката, която бях видял преди, скулите й тук изпъкваха по-отчетливо. Широко засмяна.
— Не знам защо я донесох — каза Старджил. — Дори не знаех, че я имам!
— Къде я намерихте? — попита Майлоу.
— В кабинета си. Тази сутрин отидох там рано; преди да тръгна за насам. Почнах да се ровя във всички книжа, които аз и Клеър имахме — документите от развода, прехвърлянето на собствеността на къщата. Всичко е в колата, можете да вземете онова, което ви трябва. Снимката изпадна измежду страниците. — Старджил се обърна към мен. — Предполагам, че един психолог би могъл да разтълкува факта, че все още съм я пазел. Може би това означава нещо на подсъзнателно равнище, но аз определено не си спомням да съм го направил умишлено. Беше странно отново да я видя. Изглеждаме доста щастливи, нали?
Вгледах се отново в снимката. Между новобрачните се виждаше един бутафорен, блестящ от позлата, олтар. Лъскави червени сърца по стените, розова статуетка на Купидон с бузи като на Дизи Джилеспи7.
— Вегас? — попитах аз.
— Рино — отговори Старджил. — Най-натруфената зала за бракосъчетания, която някога сте виждали. Чиновникът, който регистрира брака, беше някакъв дядка, полусляп, вероятно пиян. Ние пристигнахме в града доста след полунощ. Старецът затваряше и аз му бутнах двайсетачка, за да извърши кратката церемония. Жена му вече си бе тръгнала, тъй че свидетел стана някакъв портиер, също такъв старик. После Клеър и аз се шегувахме, че и двамата са били слабоумни поради напредналата си възраст и че бракът вероятно не е законен. — Той постави ръце върху рамката на вратата, загледан отнесено към кухнята. — Когато живеех тук, имахме всякакви уреди — сокоизстисквачка, шейкър, кафеварка, каквото щеш. Клеър искаше да притежава всички модерни джунджурии… Питам се какво е направила с тях — имам чувството, че просто ги е махнала оттук.
— Имате ли представа защо е постъпила така? — попитах аз.
— Не — отговори той. — Както казах, не поддържахме връзка. Истината е, че дори когато още бяхме заедно, не знаех какво й доставяше удоволствие. Онова, което наистина обичаше да прави, бе да ходи на кино — можеше да гледа филми цяла нощ. Понякога ми се струваше, че за нея нямаше значение какво се показва на екрана, просто обичаше да седи в залата. Всъщност никога не я опознах напълно.
— Къде се срещнахте?
— Още една романтична история — в хотелския бар. В „Мариот“ на летището, за да бъда точен. Аз бях там, за да посрещна клиент от Далечния изток, който така и не се появи, а Клеър трябваше да присъства на конференция на психолози. Седях на бара, раздразнен, че този човек ми погаждаше такъв номер и че бях изгубил половината си ден. Клеър влезе с плавна походка и навирен нос и седна през няколко столчета от мен. — Той посочи снимката: — Както можете да видите, тя беше красива. Не точно мой тип, но пък именно това може би ме е привлякло.
— Какво значи „не точно мой тип“? — попитах аз.
— Дотогава се бях срещал с юридически секретарки, с помощник-юристки, няколко манекенки, претендентки за актриси — говоря за момичета, които се обличат модно, гримират се и така нататък. А Клеър изглеждаше точно такава, каквато си беше — учена. Чудесна фигура, но явно не се интересуваше от външния си вид. В оня следобед носеше бабешки очила и една от дългите си щамповани рокли. Целият й гардероб се състоеше от такива рокли, тениски и джинси. Никакъв грим. Никакви високи токчета — отворени сандали, помня, че се загледах в краката й. Тя имаше наистина хубави крака, с очарователни бели пръсти. Клеър видя, че съм се вторачил, и се засмя — с нейния нисък смях, който ме порази, защото наистина беше много секси, а после аз я заоглеждах през чашите и разбрах, че действително изглежда страхотно. Тя си поръча джинджифилова бира, а аз обръщах чашите с „Блъди Мери“. Направих някаква остроумна забележка, че е страшно гадже. Тя пак се засмя, аз се преместих по-близо и останалото е история. Оженихме се след два месеца. В началото мислех, че съм умрял и че съм отишъл на небето. — Кожата му имаше типичния за всички червенокоси хора млечен оттенък и сега порозовя. — Това е цялата горчива история — завърши той. — Не знам защо дойдох тук, но ако има още нещо…
— Умрял и отишъл на небето? — повтори Майлоу.
Розовината започна да преминава в яркочервено.