— Физически — отговори Старджил. — Не бих желал да прозвучи вулгарно, но това може би ще ви помогне по някакъв начин. Единственото, което ни свързваше с Клеър, беше сексът. Ние приключихме вечерта, като наехме стая в „Мариот“ и останахме там до полунощ. Тя беше… нека само ви кажа, че не съм срещал друга като нея, привличането беше невероятно. След нея всички останали момичета ми се струваха като бездушни кукли. Но не желая да бъда непочтителен, да оставим тези неща.
— Но привличането не продължи дълго — подметнах аз.
Той разкопча сакото си и пъхна ръка в джоба.
— Може би стана твърде бързо. Може би всеки пламък угасва, не знам. Убеден съм, че част от вината бе моя. Навярно по-голямата. Тя не беше първата ми съпруга. Ожених се още като студент — бракът ми продължи по-малко от година; очевидно не ме биваше много за семеен живот. След като заживяхме заедно, всичко започна… някак си да скърца. Не става въпрос за разправии, само че… нямаше огън. И двамата бяхме потънали в работата си и не прекарвахме много време заедно. — Брадичката му започна леко да трепери. — Никога не сме се карали. Само че тя сякаш почна да губи интерес. Отначало мислех за това, но после то престана да ме тревожи. Чувствах, че живея с чужд човек. Може би така е било през цялото време. — Пъхна и другата си ръка в джоба и се сгърби. — И така, ето ме, четиридесет и една годишен, зает с третия си брак. Все още сме в медения месец, но кой знае?
Забелязах, че се опитва да насочи вниманието ни към себе си. Егоцентрик или преднамерено разсеян?
Аз казах:
— Значи Клеър е била потънала в работата си. Това промени ли се някога?
— Не, доколкото знам. Но не съм сигурен. Ние не говорехме за работа. Не говорехме за нищо. Беше странно — в един момент се вкопчвахме един в друг, правехме безумен секс, после всеки започваше да се занимава с работата си. Аз се опитах. Няколко пъти я каних в офиса си, но тя винаги беше много заета. И никога не ме покани в своята лаборатория. Наистина веднъж се вмъкнах при нея. Каква зоологическа градина, с всички онези пияници, които се мотаеха навсякъде! Изглежда, не й стана приятно, когато ме видя — сякаш бях нахлул не там, където трябва. Всъщност ние изцяло се отбягвахме. Лесно е, когато и двамата работите по седемдесет часа седмично. Аз се връщах вкъщи, когато тя вече беше заспала; тя се събуждаше рано, за да отиде в болницата, когато аз бях под душа. Единствената причина, поради която останахме женени в продължение на две години, беше, че бяхме твърде заети — или твърде лениви — за да подадем молба за развод.
— Кой подаде молбата? — попитах аз.
— Клеър. Спомням си деня, в който ми го съобщи. Бях се върнал късно вкъщи, но този път тя не спеше и решаваше кръстословица в леглото. Остави встрани купчинката вестници и каза: „Отдавна мислех за това, Джо. Ти какво смяташ?“ Спомням си, че почувствах облекчение. Но в същото време и ме заболя. Защото тя дори не се беше опитала да подобри някак нещата. Освен това на мен ми беше за втори път и се чудех дали някога въобще ще мога да се справя с отношенията в брака. Аз се изнесох оттук, но тя не подаде молбата още шест месеца.
— Имате ли някаква представа защо? — попита Майлоу.
— Каза, че не се е наканила.
— Какво беше финансовото споразумение, което постигнахте? — попита отново Майлоу.
— Коректно — отговори Старджил. — Никакви дребнавости; уредихме всичко с един разговор по телефона. Високо ценя почтеността на Клеър, защото тя отказа да си вземе адвокат и ме осведоми, че няма намерение да ме оскубе до голо. Всъщност аз бях уязвимият — притежавах авоари: инвестиции, пенсионна осигуровка, имах недвижимо имущество. Тя можеше да направи живота ми жалък, но всичко, което поиска, беше да й прехвърля къщата, да приключа с изплащането й и да плащам данъците. Всичко друго си оставаше мое. Аз й оставих мебелите и си тръгнах с дрехите, правните си книги и стереото си. — Той потърка очи, обърна се, опита се да продължи и се изкашля леко. — Въпросът с документите беше лесен: ние никога не бяхме попълвали обща данъчна декларация, тя не бе променила името си. Тогава мислех, че това са някакви феминистки измишльотини, но сега се питам дали някога въобще е възнамерявала да остане с мен.
— Това тревожеше ли ви?
— Защо? Целият този брак не приличаше на брак. Повече наподобяваше връзка за една нощ, която се бе проточила. Не искам да кажа, че не уважавах Клеър като личност. Тя бе страхотна жена. Внимателна, мила. Това беше единственото успокояващо нещо: аз я харесвах като личност. Знам, че и тя ме харесваше. Първата ми жена беше на двайсет години, когато ме напусна, бяхме заедно единайсет месеца и тя се опита да ме пороби за цял живот. Клеър беше толкова дяволски свястна. Нямах нищо против да останем приятели. Но пътищата ни се разделиха… Не мога да разбера защо някой е поискал да я нарани…