Той потърка очите си.
— Кога се преместихте в Сан Диего? — попита Майлоу.
— Веднага след развода. Откри се възможност да работя там, а Лос Анджелис ми беше омръзнал и нямах търпение да се махна.
— Смогът ли ви дойде премного? — подхвърли Майлоу.
— Смогът, задръстванията, престъпленията. Исках да живея някъде по крайбрежието, да си наема малка къщичка край Дел Мар. През първата година Клеър и аз си разменихме картички за Коледа, после престанахме да поддържаме връзка.
— Известно ли ви е Клеър да е имала врагове? — продължи да разпитва детективът.
— Не. Никога не съм я виждал да обиди някого — може би на някой луд в Окръжната му е хрумнало да я проследи или нещо такова. Още помня онези пияници с похотливи усмивки, вмирисани на повръщано, които се напикаваха в гащите. Не успях да разбера как Клеър можеше да работи с тях. Но за нея те бяха като работен материал — даваше им тестове, правеше изследвания. Нищо не можеше да я отврати. Не съм специалист, но аз бих съсредоточил вниманието си върху Окръжната.
Той сгъна носната си кърпичка и ние с Майлоу използвахме паузата, за да разменим погледи. Старджил не знаеше за преместването й в „Старкуедър“. Или искаше да мислим, че не знае.
Майлоу поклати глава: сега не се захващай с това.
После попита:
— Колко дължите за къщата, мистър Старджил?
Бърза смяна на насоката. Това изкарва хората от равновесие. Старджил буквално отстъпи назад.
— Около петдесет хиляди. Досега плащанията бяха предимно по главницата. Мислех да я изплатя наведнъж.
— Защо?
— Защото вече няма намаление на данъците.
— Кой става неин собственик след смъртта на доктор Арджънт?
Старджил внимателно го изгледа. После закопча сакото си.
— Не знам.
— Значи не сте имали споразумение помежду си — в случай че тя умре, къщата да се върне на вас?
— Съвсем не.
— Досега не сме открили никакво завещание… А вие имате ли завещание, сър?
— Да. Каква връзка има това, детектив Стърджис?
— Просто искам да разбера всички подробности.
Ноздрите на Старджил се разшириха.
— Понеже аз съм бившият й съпруг, значи съм заподозрян? О, хайде де! — Изсмя се. — И какъв е мотивът? — Отново се изсмя, пъхна ръце в джобовете и се поклати на токовете на обувките — жест от съдебната зала. — Дори и да получа къщата, ще има да плащам още триста хиляди плюс всичко останало. Едно от нещата, които направих, когато се преместих в Сан Диего, беше да инвестирам в имот край брега. Сега съм вложил там шест-седем милиона, тъй че убийството на Клеър за някакви триста и петдесет хиляди, освен данъците, би било нелепо. — Той отиде до празния кухненски шкаф и потърка политурата. — Клеър и аз никога не сме били врагове. Никога не бих могъл да си пожелая по-добра бивша съпруга, така че защо, по дяволите, да я убивам?
— Сър — каза Майлоу, — аз би трябвало да задам тези въпроси.
— Разбира се. Чудесно. Питайте! От приказките за Клеър вече ми става лошо. Почувствах истинска нужда да направя нещо — да бъда полезен. Точно затова пристигнах тук, за да ви донеса всички документи. Бих могъл да предположа, че ме подозирате, но все пак… — Той сви рамене и обърна гръб към нас. — Единственото, което мога да ви кажа, е, че се радвам, че това е ваша, а не моя професия. Нещо друго, за да ме проверите?
Аз се намесих:
— Какво можене да ни кажете за семейството на Клеър, за нейния социален живот?
— Нищо.
— Нищо за семейството й?
— Никога не съм се срещал с родителите й. Всичко, което знам, е, че е родена в Питсбърг, завършила е Питсбъргския университет, после е заминала за Кейз Уестърн за докторската си дисертация. Тя не обичаше да се разпростира върху миналото си.
— Не обичаше или избягваше? — попитах аз.
— И двете.
— И никога не ви е говорила за семейството си?
Старджил се завъртя и ме погледна.
— Точно така. Тя беше като затворена книга. Твърдеше, че няма братя и сестри. Родителите й имали някакъв магазин. Освен това, не знам нищичко друго. — После поклати глава. — Аз много й разказвах за семейството си и тя слушаше. Или поне се правеше, че слуша. Но и тя никога не се срещна с моите родители. По мой избор.