Хейди Оут стоеше сама под едно навяващо печал червено дърво, скръстила ръце на гърдите, и оглеждаше парка във всички посоки. Когато ни забеляза, леко ни помаха и се насочи към единствената свободна пейка, която се виждаше наоколо. Купчинка пресни кучешки изпражнения обясняваше защо е незаета. Смръщила нос, тя продължи нататък и ние я последвахме към сенчестото местенце край люлките, под стар китайски бряст. Тревата наоколо беше изпотъпкана и слегната. Самотна млада жена люлееше леко и ритмично малкото си дете. Двамата изглеждаха като хипнотизирани от движението. Хейди се облегна на бряста и се загледа в тях. Ако не бях очаквал тя да прояви някакъв страх, навярно не бих го забелязал. Искаше да изглежда безгрижна, но в очите й имаше тревога, тя сплиташе ръце, после ги разделяше, а погледът й твърде настоятелно бе прикован в детето, което люлееха.
— Благодаря ви, че се срещнахте с нас, госпожице — каза Майлоу.
— Няма защо — отговори тя. — Съквартирантката ми спи, иначе щях да ви поканя вкъщи.
Тя навлажни устни с езика си. Носеше износени джинси, рипсена бяла тениска с обло деколте и кафяви обувки с тъпи върхове. Косата й беше прихваната назад, също както в „Старкуедър“, но на конска опашка, а не в стегнат кок. Потрепващи обеци от сребърен филигран, малко сенки на очите, леко червило. Лунички по скулите, които не бях забелязал в отделението. Ноктите й бяха ниско подрязани, извънредно чисти. Тениската подчертаваше формите й. Беше слаба, но ръцете й бяха мускулести.
Тя леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, сякаш се опитваше да събере смелост да заговори, когато край нас преминаха висок слаб мъж с дълга коса и пъхтящ пес. Кучето напомняше на ротвайлер. Мъжът беше облечен целият в черно и острата му коса имаше цвят на абанос. Очите му бяха приковани към земята. Кучето вървеше със сведен нос, във всяка негова стъпка се усещаше преумората му.
Хейди изчака да отминат, после нервно се усмихна.
— Навярно ви губя времето.
— Ако имате да ми кажете нещо за доктор Арджънт, не го губите.
Край очите й се появиха ситни бръчици, но когато се обърна към нас, изчезнаха.
— Може ли първо да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Направили ли са нещо на очите на Клеър… на доктор Арджънт?
Майлоу не отговори веднага и тя се притисна към ствола на дървото.
— Значи е вярно? Господи!
— Какво във връзка с очите й ви безпокои, мис Оут?
Тя поклати глава. Вдигна ръка и подръпна конската си опашка. Мъжът с кучето излизаше от парка. Тя го проследи за секунда, преди да погледне пак към люлеещото се дете. Момчето заплака, когато майка му го свали, напъха го с усилие в количката му и накрая се отдалечиха.
Бяхме останали само тримата, сцената сякаш вече беше чиста. Чувах птичите песни, далечен чуждестранен брътвеж, шум от движението по авеню „Фулър“.
Майлоу наблюдаваше Хейди. Видях как преднамерено отпусна стиснатите си челюсти и зае небрежна стойка, опитвайки се да изглежда безгрижен.
Тя отвърна:
— Добре, това може да ви прозвучи свръхестествено, но… преди три дни един от пациентите — пациент, с когото доктор Арджънт работеше — ми каза нещо. В деня преди да убият Клеър. Беше през нощта, бях останала на работа още една смяна и проверявах леглата, когато той изведнъж ми заговори. Само по себе си това беше необичайно: той почти не говори. Не беше проговорил, докато доктор Арджънт и аз не започнахме… — Замълча и преметна конската си опашка отпред, така че да легне върху рамото й, и започна да си играе с края й и да я усуква. — Сигурно ще си помислите, че съм особнячка.
— Нищо подобно — отговори Майлоу. — Правите точно това, което трябва.
— Добре. Ето каква беше ситуацията: вече се канех да изляза от стаята, когато той започна да мърмори нещо, сякаш се молеше или си тананикаше. Това ме заинтригува, защото този пациент почти не говори — всъщност никога не говори. После той замълча и аз пак се приготвих да изляза. Тогава изведнъж произнесе името й: „Доктор Арджънт.“ „Моля?“, казах аз. Той повтори малко по-високо: „Доктор Арджънт.“ „Какво за доктор Арджънт?“, попитах аз. А той се усмихна странно — досега никога не се беше усмихвал — и каза: „Лошите очи на доктор Арджънт в кутийка!“ „Какво?“, възкликнах аз. Той отново се вторачи в коленете си, както правеше винаги, не каза нищо, а аз не успях да го накарам да повтори думите си. Така че отново тръгнах да излизам, но когато стигнах до вратата, го чух да издава един звук, който съм чувала от устата му и преди, нещо като ръмжене: ръъъ-ръъъ-ръъъ. Не знаех какво означава, но тогава изпитах чувството, че по този начин той се смее, че се смее на мен. После той млъкна, потъна пак в собствения си свят, а аз излязох оттам.