Майлоу повтори:
— „Лошите очи на доктор Арджънт в кутийка“… Казахте ли на някого за това?
— Не, само на вас. Възнамерявах да кажа на Клеър, но не успях да я видя, защото на другия ден… — Тя прехапа устни. — Не съм споменавала за случката пред никого в болницата, защото помислих, че това са просто приказки на луд. Ако всеки път обръщаме внимание на всички смахнати брътвежи, няма да можем да свършим никаква работа. Но на другия ден, когато Клеър не дойде на работа, а по-късно следобед чух новината, това ме потресе. Все още не съм казала нищо на никого, защото не знаех към кого да се обърна — а и каква връзка би могло да има? После прочетох във вестниците, че е била намерена в багажника на колата, като че ли поставена в кутия, и помислих, че може би думите му са значели точно това, права ли съм? Бях потресена! Но във вестниците не пишеше нищо за очите й и аз сметнах, че вероятно под „лоши очи“ е имал предвид очилата й и че всичко е било само приказки на луд. И все пак — защо беше казал точно това, след като по принцип избягва да говори? Продължих да размишлявам, не знаех какво да правя, но когато ви видях вчера, реших, че трябва да ви се обадя. А сега вие ми казвате, че с очите й са направили нещо!
Тя въздъхна и навлажни устните си.
Майлоу каза:
— Не съм споменавал нищо такова, госпожице. Попитах защо очите на доктор Арджънт ви безпокоят.
Тя помръкна.
— О! Добре, значи съм вдигнала много шум за нищо. Съжалявам, че загубих времето ви.
Подготви се да тръгва, но Майлоу положи голямата си ръка върху китката й.
— Не е нужно да се извинявате, мис Оут. Вие постъпихте правилно. — Извади бележника си. — Как се казва този пациент?
— Имате намерение да го разпитвате ли? Чуйте, не искам да се вдига шум…
— Точно сега не мога да си позволя да пренебрегна каквото и да е! — заяви Майлоу.
— О! — Тя обели късче кора от ствола на дървото и внимателно разгледа ноктите си. — Администрацията не обича публичността. Няма да ме потупат по рамото за това!
— Какъв е проблемът с публичността?
— Мистър Суиг е убеден, че „липсата на новини е добра новина“. Ние зависим от политиците за финансирането си и никой не гледа особено ласкаво на нашите пациенти, тъй че колкото по-лошо се говори за тях, толкова по-малко пари ще получим за бюджета си. — Тя внимателно извади тресчица кора изпод нокътя си. Тънките пръсти отново започнаха да усукват конската й опашка. После сви рамене. — Подписах си уволнението, предполагам. Не е толкова важно, между другото вече съм мислила да напусна. „Старкуедър“ не е онова, което очаквах.
— В какъв смисъл?
— Всичко е толкова монотонно. На практика аз наглеждам като малки деца възрастни мъже, ден след ден. Търсех нещо, което да е повече свързано с медицината. Искам да продължа образованието си и да стана психолог и мислех, че всичко това ще ми даде по-голям опит в тази област.
— Доктор Делауер е психолог.
— И аз така си помислих — усмихна ми се, — когато Хатърсън каза, че е лекар. Вие не бихте взели със себе си в отделението някой хирург, нали?
— Този пациент… — намесих се аз. — Има ли някаква по-специална причина той да обръща внимание на доктор Арджънт?
— Всъщност не, освен че тя работеше с него. Аз й помагах. Ние се опитвахме да обогатим речника му, като го накараме да контактува повече с околните.
— Промяна на поведението? — попитах аз.
— Това беше крайната цел — нещо като изправителна система. Но не постигнахме много. Тя предимно говореше, като се опитваше да предизвика отклик. Освен това ме караше да прекарвам известно време с него. Да го изтръгна от неговата изолация. Никой друг не се занимаваше с него.
— Защо?
— Вероятно никой не е пожелал. Той има доста дразнещи… навици. Хърка, когато спи, не обича да се къпе. Яде буболечки, когато ги намери, боклуци от пода. Всякакви мръсотии. Поради това и никой не живее в една стая с него. Дори и в „Старкуедър“ той е отхвърлен.