— Значи обратно в лудницата? — възкликна Майлоу. — Превъзходно!
Ние напуснахме парка й се отправихме към колите си.
Аз казах:
— Едно нещо се връзва с всичко, което преди малко говорихме за Клеър. Решила е да се заеме с него, защото е искала да се занимава със сериозен патологичен случай. Но в процеса на работата може да е станало нещо друго. В усилията да накара Пийк да говори тя е разкрила себе си — направила е грешката да говори за себе си. На жаргона на терапевтите това се нарича „разговор със самия себе си“ и нас са ни учили как да внимаваме и да го избягваме. Но хората непрекъснато смесват двете неща и се съсредоточават върху себе си, вместо върху пациента. Клеър е била невропсихоложка по специалност. В областта на психотерапията тя е била новачка.
— Никога не се е сближавала с хората, но при Пийк това е станало.
— Именно защото Пийк не е можел да направи обратна връзка.
— Значи — заключи Майлоу — тя му е казала нещо, свързано с кутия, с лоши очи… каквото и да значи това, по дяволите, и той го е изпял обратно.
— Навярно кутията се свързва с някакъв вид садомазохистична игра.
— Отново се връщаме към доминацията… Наистина ли виждаш нещата в тази светлина?
— Просто подхвърлям някои идеи — отговорих аз. — Клеър може би е избрала Пийк, защото е изпитвала огромно съчувствие. Робин не се съгласих впечатленията ми от къщата на доктор Арджънт. Каза, че според нея Клеър просто е търсела уединение.
— Нещо друго — каза той. — Нещо, което накара сърчицето ми да се разтупти, когато Хейди спомена името на Пийк. В Куонтико ни дадоха да се запознаем с досието му. Помня, че някои сравнително калени приятелчета погледнаха снимките и започнаха да стенат; неколцина бяха принудени да излязат навън. Беше по-лошо от касапница, Алекс. По онова време аз още не бях такова закоравяло копеле. Успях само да го прегледам отгоре-отгоре.
Майлоу толкова внезапно спря, че извървях няколко крачки сам.
— Какво ти става? — попитах аз.
— Една от снимките — отговори той. — На едно от децата. На по-голямото. Пийк беше извадил очите му.
11.
Уилям Суиг каза:
— Значи мислите, че това означава нещо?
Минаваше четири часът след пладне и ние се бяхме върнали в кабинета му. Колата на Майлоу имаше малко бензин, затова я оставихме край парка и отидохме с моята в „Старкуедър“.
Той два пъти се обади по клетъчния си телефон. Опитът да се свърже с шерифа на Трийдуей, Калифорния, го принуди да използва системата за съобщения на някаква частна охранителна фирма, наречена „Бънкър Протекшън“. След няколко минути изчакване успя да се свърже. Краткият разговор го накара да поклати глава.
— Липсва — каза той.
— Шерифът ли?
— Цялото проклето градче. Сега е приют за пенсионери, наречен „Ранчото Феъруей“. „Бънкър“ се грижат за охраната. Говорих с някакво ченге робот, което през цялото време повтаряше едно и също: „За всички въпроси от подобен характер трябва да се обърнете към националното управление в Чикаго!“
Успяхме да се свържем със Суиг по телефона, но когато пристигнахме пред портала на болницата, пазачът не знаеше за нашето посещение. След като отново позвънихме в кабинета на Суиг, ни пуснаха да влезем, но трябваше да изчакаме малко, преди да се появи Франк Долард, който тръгна към нас през двора. Този път той едва ни поздрави. Наближаващата вечер не бе успяла да намали горещината. На двора се мотаеха само трима души и единият от тях бе Чет, който диво размахваше огромните си ръце към небето, сякаш му разказваше някакви свои истории.
В момента, в който минахме през вратата, Долард отстъпи встрани и ни остави сами да влезем в голямата сива сграда. Суиг ни чакаше до самата врата. Той бързо ни поведе към кабинета си.
Там седна, събра длани като колибка и ги положи върху бюрото си.
— Кутия, очи — това са очевидно психотични, несвързани мисли. Защо ги приемате толкова сериозно, докторе?
— Дори един психично болен може да каже нещо — отговорих аз.