— Не се безпокой — успокоих го аз. — Не си облечен в каки, ще те пуснат да си отидеш. Освен ако не говориш прекалено.
Той изхъмка. Беше облечен в стар кафеникав блейзър със сиви декоративни шнурове, сива риза, набръчкана черна вратовръзка, износени бежови високи обувки с белезникави подметки. Имаше нужда от подстригване. Около голямата му глава се ветрееха черни сплъстени кичури. Контрастът с вече побелелите му бакенбарди беше очебиен. Вчера се беше пошегувал, че е станал същински мистър Скункс5.
Пътят започна да се изкачва нагоре, сетне отново стана равен. Стигнахме до външен паркинг, който беше почти пълен. След него — още една телена ограда, после — обширно пространство пръст, жълтеникава и серниста. Зад оградата стоеше мъж със солидна осанка, облечен в карирана спортна риза и джинси. Тихото бръмчене на колата ни го накара да се обърне и той се втренчи изпитателно в нас.
— Нашият официален посрещач — каза саркастично Майлоу и започна да търси свободно място, където да паркира. — Защо, по дяволите, човек би пожелал да работи тук?
— Питаш най-общо или имаш предвид доктор Арджънт?
— И двете. Но да се спрем на нея. Какво я е накарало да избере това място?
Понеже едва предния ден ми беше съобщил по телефона за убийството на лекарката, още не бях виждал досието й.
— За всекиго има по нещо — отвърнах аз. — Освен това навярно желанието да упражнява професията си си е казало думата. Или просто не е имала избор.
— Имала е голям избор. Била е изследовател в Окръжната болница, нещо, свързано с невро- не знам какво си.
— Може би и тук се е занимавала с изследователска работа.
— Може би — отговори той, — но длъжността и тук е била „психолог II ранг“ — тоест съвсем редови лекар, и директорът, мъж на име Суиг, не спомена за никакви проучвания. Защо е заменила Окръжната с това?
— Сигурен ли си, че не е била уволнена?
— Бившият й шеф в Окръжната болница ми каза, че си е подала оставката. Доктор Тиоболд.
— Майрън Тиоболд.
— Познаваш ли го?
— Срещали сме се няколко пъти на събирания на факултета. Какво друго ти каза?
— Почти нищо. Като че ли не я е познавал особено добре. Или може би си пази гърба. Може би ти трябва да поговориш с него.
— Разбира се.
Той намери свободно за паркиране място, рязко зави и наби спирачките. Докато се освобождаваше от предпазния колан, се взираше през предното стъкло. Мъжът с карираната риза отключи втората ограда и приближи. Махна с ръка. Беше около петдесетгодишен, с прошарени мустаци. Майлоу му отвърна със същия жест. Взе сакото си от задната седалка и пусна ключовете в джоба си. Гледаше покрай мъжа с карираната риза към оградената пустош.
— Тя е прекарвала тук осем часа дневно. С умопобъркани убийци. И сега е мъртва. Би ли могъл да наречеш това място Щастливите ловни полета на един детектив?
4.
Долард отключи задната порта и ни поведе по къса циментирана пътека. Сивата сграда се извиси пред нас като буреносен облак — огромна, с плосък покрив и облицована с плочи. Отпред нямаше стълбище, нито площадка, само една кафява метална врата с две крила на нивото на приземния етаж. Дребен надпис с ъгловати букви съобщаваше: „Старкуедър — главна сграда“. Редица малки прозорчета разделяха на карета бетонната стена. По тях нямаше решетки. Стъклата им изглеждаха необичайно мътни, сякаш бяха покрити с воал. Дебели, устойчиви на удар, брулени от ветровете, почти непроницаеми. Навярно замъгленото съзнание на обитателите вътре не се нуждаеше от ясен поглед навън.
Вратата беше отключена. Долард отвори дясното крило. Приемната беше студена, малка, пропита с миризмата на пилешко месо. Стените бяха розово-бежови, а черният линолеум на пода лъщеше под синьо-белите флуоресцентни лампи. Монтираната под тавана климатична инсталация издаваше звук, който можеше да мине за шепот.
Едра очилата жена над тридесет години седеше зад едно от двете стари дървени бюра, поставени под ъгъл, и говореше по телефона. Носеше жълт плетен елек и карта със снимка като Долард. На бюрата имаше две настолни табелки: „Първо правило: Аз винаги имам право. Второ правило: вж. Първо правило и Л. Шмиц.“ Между тях се мъдреше купчина брошури.
Телефонът й имаше около дузина линии. Четири лампички примигваха. На стената зад бюрото висеше цветна снимка на Емил Старкуедър, който демонстрираше ослепителната си предизборна усмивка. Над нея — флагче, което разкриваше съпричастността на персонала към „Играчки за дечицата“ и „Обединен път“. Вляво — малка висяща лавица със спортни трофеи от турнири по атлетика и групови снимки, тържествено оповестяващи триумфите на „Хвърлячите: отбор по боулинг от персонала на болница Старкуедър“. Първа награда в продължение на седем от всички десет години. Вдясно започваше дълъг светъл коридор, очертан от табла за съобщения и редица кафяви врати.