Гледах как тела рухват на земята, гърчейки се в агония под козина и остри зъби, кожести криле и хищни нокти, или просто изчезват в мрака на изтъканите сякаш от дим призраци. Падаха и вълци, ярка кръв плискаше снежнобелия сняг и образуваше локвички под неподвижните тела на Стражите на Бейн. И все пак Търсачите, рухнали на земята съвършено неподвижни, бяха повече от вълците. Стражите дебнеха своите жертви и ги обграждаха, движейки се в съвършен синхрон, роден от инстинкта на глутницата, благодарение на който можеха да организират атаките си по начин, на който Търсачите не бяха способни.
Докато гледах как вълците се разправят с воин след воин, си помислих, че само преди месец бих завила от гордост. Ето как воюваха Стражите. Ето защо винаги печелехме. И защо Търсачите губеха днес.
Нарастващо отчаяние натежа в гърдите ми. Не можехме да спечелим. Дори да проникнехме в имението, а Шей успееше някак да надвие Боск, битката отвън беше изгубена. Колко ли Търсачи щяха да умрат днес?
Конър се прокашля. И неговите очи, също като моите, не се откъсваха от бруталната сцена, която се разиграваше пред нас.
— Трябва да вървим. Битката като че ли е съсредоточена в източната част на градината. Това е добре — така ще можем да се насочим на север и да се доберем до къщата оттам.
Не спомена, че очевидно губим. И то тежко.
— Има още призраци — каза Шей. — Трябва да се разправя с тях.
— Това не влиза в плана — поклати глава Конър. — Нуждаем се от теб вътре.
— Аз съм единственият, който може да ги убие — изръмжа Шей.
— Знаехме, че ще има и призраци. Винаги е така. Ала ти не бива да се замесваш в битката на челната линия. Нямаме време.
Шей настръхна, но се обърна на север.
— Да вървим тогава.
Приела вълчата си форма, тръгнах близо до него, докато заобикаляхме битката. Прилив на адреналин учестяваше пулса ми; усещах мириса на вълците на Бейн и вкуса на кръв във въздуха.
В гърдите ми се надигна ниско ръмжене.
— Знам. — Гласът на Рен проникна в ума ми. — И на мен ми се иска да съм част от битката.
— Е, желанието ти се сбъдна. — Целият настръхнал, Мейсън се закова на място.
Бяхме стигнали северния край на градината и част от битката се бе прехвърлила пред нас. Вълци и Търсачи бяха вкопчени в смъртоносен танц, стомана проблясваше, уловила лунните лъчи. Мускулите на вълците се вълнуваха под козината им, когато се сблъскваха с Търсачите; крясъци и ръмжене се сливаха в ужасяващ рев, докато те се биеха… и запречваха пътя към къщата.
— Резервен план? — попита Брин.
— Ще ти го кажа, когато го измисля. — Мускулите ми се напрегнаха — дори да бяхме обречени, нямаше да се дадем без съпротива.
— По дяволите — изруга Конър. — Дотук бяхме с ограничаването на битката в другата част на градината.
— Ще опитаме ли с бягане? — попита Адна.
— Аха.
Обходих бойците с поглед, търсейки баща си или който и да било от Найтшейд, но видях единствено Търсачи и вълците на Бейн.
— Най-добре се преобрази, Шей — каза Конър. — Последното, което искаме, е Стражите да те вземат на мушка. Забележат ли те, ще зарежат всичко друго и ще хукнат след теб.
— Добра идея — съгласи се Шей и само след миг златистокафявият вълк разтърси козина. — Така е много по-добре.
Рен го изгледа.
— Наистина ли?
— Разбира се. — Шей повдигна муцуна, вдишвайки хладния нощен въздух. — Не си ли съгласен?
— Ами, да. — Рен ровеше с лапа в снега. — Но… както и да е.
— Кала, ти застани начело — нареди Конър, който не можеше да чуе разговора ни. — Аз идвам след теб. Рен и Шей, вие стойте близо до Адна. Мейсън, Брин, пазете ни по фланговете.
Вземайки суровите ни погледи за съгласие, той се обърна към счепканите тела, които ни препречваха пътя, и продължи:
— Добре. По мой сигнал… Сега!
Мускулите ми се обтегнаха и аз изскочих от градината, излизайки на открито. Вперила поглед в дългите сенки, хвърляни от имението, поведох останалите встрани от битката. Ако само успеехме да се доберем до къщата, отново щяхме да имаме прикритие.
Остър лай привлече вниманието ми. Няколко от вълците на Бейн се бяха откъснали от схватката и препускаха към нас.
— Не спирай, Кала! — Воят на Рен отекна във въздуха зад мен. — Ние с Мейсън ще ги отклоним.
Изръмжах, недоволна, че трябва да бягам, докато другите от глутницата ми щяха да се бият.