— Вкъщи е най-хубаво, нали? — Гласът му беше шеговит, но по тревогата в очите му разбрах, че съм отгатнала какво изпитва.
— Това трябва да е най-зловещата къща на всички времена. — Брин се държеше плътно зад мен.
— Определено е в челната десетка — съгласих се, като хвърлих поглед през рамо.
— Наистина ли сте се целували тук? Защото аз бих била твърде уплашена, за да се съсредоточа.
— Като стана дума за съсредоточаване, сега не е най-подходящият момент да ме разпитваш за любовния ми живот — озъбих се аз.
Тъкмо се канехме да излезем от кухнята, когато Шей се спря.
— Силно ви съветвам да не поглеждате към картините.
Конър кимна и като пристъпи тихичко в тъмния коридор, ни поведе предпазливо напред. Знаех, че е прав да постъпва така, но от това бавно пъплене цялата настръхвах. Изведнъж до ушите ми достигна с мъка потиснато ахване. Итън бе навел глава, а Адна, сложила ръка върху неговата, му шепнеше нещо с успокояващ глас. Когато вдигна лице, видях, че зъбите му са стиснати, а вените на врата му пулсират.
— Нали ви предупредих да не гледате — каза Шей.
— Давай напред, Потомъко — изръмжа Итън, ала гласът му трепереше. — Той не беше твой брат, а мой.
Макар да знаех, че не бива да го правя, не можах да се сдържа и хвърлих поглед към картината, покрай която Итън бе минал току-що. Мъж, облечен в разпокъсани дрехи, лежеше върху една маса; агония бе отпечатана върху лицето му, устата му — разкривена в безкраен вик на болка. Тъмни силуети го наблюдаваха, спотаени в сенките по края на картината. Щеше ми се да нямам представа кого виждам, ала в мига, в който го зърнах, разпознах Кайл, брата на Итън. Усетих, че ми прилошава. Моя бе вината той да е пленен завинаги, а призраците да се хранят с мъките му. Убедена, че изпълнявам дълга си и защитавам Шей, именно аз бях убила партньора му, Стюарт, а него бях предала на Пазителите, за да го разпитат. Колко ли от изборите, които бях правила, докато служех на Пазителите, бяха съсипали живота на хората, които днес наричах свои съюзници и приятели?
Нечия ръка докосна козината ми и когато се обърнах, видях, че Шей ме гледа с разтревожени очи.
По устните му пробяга бледа усмивка.
— Не се опитвам да те почеша зад ушите или нещо такова. Просто исках да ти кажа да оставиш миналото зад себе си. Ти нямаше представа. Никой от нас нямаше.
Притиснах нос към дланта му, мъчейки се да изтрия ужаса на картината от ума си.
Тъкмо бяхме свили зад ъгъла, за да поемем по главния коридор на имението, когато Конър изкрещя. Мечовете му проблеснаха и със силно дрънчене се удариха в нещо солидно.
Сипейки ругатни, Конър зарита стената.
— Статуи! Майната… — Нов низ от проклятия се изля от устата му.
— Конър, караш ме да се червя — обади се Адна и пристъпи напред, за да разгледа мраморната сукуба.
Размахала опашка, аз изджавках към Шей, който се усмихна широко, споделяйки с мен спомена за първото ми посещение в имението „Роуан“. Не можех да виня Конър за реакцията му. Статуите наистина бяха прекалено реалистични.
— Ще трябва да сме готови за още такива моменти — каза Шей. — Мястото е пълно с тези статуи.
— Готова за употреба армия — подхвърли Конър, взирайки се свирепо в сукубата. — Която само чака да я призоват.
— Армия, срещу която се изправихме при последното си посещение — намеси се Итън. — Помниш ли? Как така не са излезли навън, за да си поиграят с останалите си приятелчета?
— Създанията от имението все още не са пробудени. — Шей потропа с кокалчета по каменното чело на сукубата. — Онези отвън трябва да са домашните любимци, които Пазителите държат в „Едем“. Което означава, че Боск не е тук. Лоуган не го е призовал.
— Или Боск иска да решим, че не е тук — каза Конър.
Шей се намръщи.
— Не мисля така. Днес се бият единствено вълците, докато предишния път Боск използва всичките си изчадия. Не, няма го тук. Засега.
— Е, има само един начин да разберем със сигурност. — Конър направи неприличен жест към статуята и продължи по коридора.
Разтуптяно лудешки, сърцето ми сякаш заседна в гърлото ми, когато пристъпихме във внушителното фоайе на имението. Метални доспехи и още ужасяващи създания, излети от мрамор, обграждаха стаята като пазачи, бранещи масивното стълбище.
Стъпките на Търсачите и дращенето на вълчите ни нокти отекваше в просторното помещение, като отскачаше от стените и се издигаше към огромния кристален полилей, който висеше над главите ни.