— Помогни ми — повторих.
Шей се взираше в неподвижното тяло на Рен. Когато протегна ръка към мен, видях, че пръстите му треперят. Изръмжах и му обърнах гръб.
— Добре тогава. — Примъкнах се още по-близо до Рен. — Ще го направя и без теб.
Когато баща ми дойде при мен, в очите му не се четеше триумф от победата, а само чувство за загуба.
— Трябва да го събудим, за да му дадем кръв — обясних му аз.
„Татко може да оправи това. Той винаги ни е водил. Той ще знае какво да направи.“
Баща ми ме изгледа продължително, преди да коленичи до Рен. Положил ръка на шията му, той се наведе и допря ухо до гърдите му. От устните му се откъсна дълга, пълна със съжаление въздишка.
— Какво трябва да направим? — попитах.
Той обърна бавно глава и ме погледна. Не можех да приема онова, което прочетох в очите му.
— Няма нищо… — промълви Шей зад мен; почувствах как пръстите му се сключват над лакътя ми. — Кала… — Гласът му бе неясен и хрипкав и той не можа да довърши.
— Какво трябва да направим? — повторих въпроса си, без да поглеждам към Шей.
— Емил строши врата му. — Баща ми вдигна глава и се облегна на пети с тежка въздишка. — Сърцето му не бие.
Ала аз вече бях забила зъби в ръката си. Когато я поднесох към муцуната на Рен, Шей ме улови за раменете и ме дръпна назад.
Не каза нищо, когато изръмжах и извих глава, за да го изгледам свирепо.
— Пусни ме.
Той поклати глава.
— Кала — тихичко каза баща ми. — Сърцето на Рение не бие.
— Не.
— Не можеш да го спасиш. Твърде късно е.
— Не!
Адна, която бе започнала да хлипа, се изправи, отиде със залитане при Конър и се хвърли в прегръдките му.
Краката ми сякаш се бяха вкочанили. Отпуснах се до тялото на Рен и зарових пръсти в гъстата тъмносива козина.
„Не може да е мъртъв. Просто не може.“
Преобразих се, извиквайки на помощ малкото останала ми воля, и сложих муцуна върху тази на Рен.
Шей дори не опита да се доближи до мен, но аз го погледнах, чула накъсания му дъх.
— Съжалявам, Кала. Не исках да свърши по този начин.
Изскимтях и извърнах глава от него. Затворих очи и изпратих един последен зов, надявайки се да достигна ума на Рен.
— Обичам те.
Ала той си бе отишъл.
26
— Остави я — баща ми пристъпи между мен и Шей.
Аз все още се притисках до тялото на Рен; чувах как кръвта бучи във вените ми, ала не усещах нищо.
— Но… — Шей се взираше в мен, по лицето му се четеше каменна решителност. — Все още трябва да се изправим срещу Боск. Нуждаем се от нея.
Приютена в прегръдките на Конър, Адна ридаеше тихичко.
— Да изгубиш друг алфа е като да изгубиш част от себе си. — Баща ми оголи зъби срещу Шей.
— Разбирам го. — В очите на Шей проблесна предизвикателство, ала той все пак се дръпна и отиде при Адна и Конър. — Но това не променя какво е заложено на карта. Не можем да спрем. Войната не е свършила. Все още трябва да призовем Боск.
Сабин се приближи бавно до нас. Итън се държеше близо до нея, но все пак я остави да коленичи сама до Рен.
Аз не помръднах, когато я видях да протяга ръка, за да го докосне. Тя се наведе и го целуна по главата.
След това ме погледна и в очите й видях отразена собствената си скръб.
Сега разбрах защо Шей бе дошъл при мен във вълчата си форма. Защо ме бе увещал да се преобразя. Знаел бе, че за Рен няма надежда, но освен това е бил наясно, че не съм в състояние да приема загубата му. Че най-вероятно бих нападнала всеки, доближил се твърде много до тялото му… точно както бях нападнала Адна.
Ала този момент беше отминал, оставяйки ме вцепенена, смазана от умора. Вече нямаше да нападна когото и да било. Нямаше да направя нищо повече. За Шей войната може и да не беше свършила, но за мен това бе краят й. Съмненията и скръбта ми бяха отнели волята да се бия.
Навела глава, Сабин се изправи и остави Итън да я вземе в прегръдките си.
— Хайде. — Конър даде знак на Шей. — Време е да приключваме с това.
Шей кимна.
— Накарай Лоуган да се изправи — каза той, а после се обърна към мен. — Кала?
Аз изщраках със зъби към пръстите му. Не бях в състояние да се откъсна от тялото на Рен. И какво, ако това беше последната битка? Бяхме изгубили Рен. Вече не исках да се бия. Не можех да погледна към Шей.