— Кала? — Брин ме гледаше неспокойно, а ушите й потръпваха.
— Добре съм — оголих зъби аз. — Приготви се за битка.
Запромъквах се към Шей, като се придържах ниско до пода. Спрях зад него и приклекнах, готова да се нахвърля върху всяко скверно създание, което Боск би могъл да призове.
Погледът на Боск се плъзна по мечовете на Шей.
— Каква хубава играчка си ми донесъл.
— За да те убия по-лесно — отвърна Конър. До него Итън вдигна арбалета си, а Сабин изръмжа.
Боск хвърли поглед към двамата Търсачи.
— О, довел си си и другарчета за игра!
Едно леко движение на китката му и те политнаха във въздуха. Блъснаха се в насрещната стена и паднаха сред дъжд от книги. Сабин изскимтя и се втурна през стаята.
— Върви! — Не исках да оставя Шей, но Брин можеше да помогне на другите. Без да се поколебае, тя препусна след Сабин.
— Не! — изкрещя Адна, докато тичаше към купчината натрошено дърво, книги и крайници, в която Сабин вече ровеше, мъчейки се да достигне телата на Итън и Конър.
— Каква очарователна девойка. — Докато следеше движенията на Адна, Боск прокара език по устните си, сякаш опитваше въздуха. — И надарена с такава сила. Ти си поигра с градината ми, нали, миличка? Без да съм ти позволил.
Той щракна с пръсти и Адна се препъна.
— Моля те, остани за малко. Мисля, че можеш да ми бъдеш доста полезна.
Адна се завъртя, дърпайки килима под краката си, който бе започнал да се разплита. Нишките му се събираха в дебели въжета, които се омотаха около глезените и запъплиха по тялото й.
— Лоуган, направи го! — изпищя тя. — Направи го сега! Довърши ритуала!
Лоуган се сви; пълни със страх, очите му неизменно се връщаха към Боск. Баща ми изтича до Адна, но още докато разкъсваше със зъби първите въжета, оплели тялото й, от килима заизлизаха още и още.
Баща ми погледна първо мен, а после Боск, който се смееше с глас, докато гледаше как вълкът се опитва да освободи момичето.
— Пусни я! — Шей пристъпи към Боск. Остриетата на Кръста се движеха с такава бързина, че не успявах да ги различа. Отстрани изглеждаше сякаш Шей следва огнено торнадо, което му разчиства пътя.
Боск се засмя.
— Не можеш да ме пипнеш, момче. Свали тези мечове, преди да си се наранил.
— Стига си говорил — изръмжа Шей. — Не искам да слушам нищо от това, което имаш да кажеш.
— И защо не? В сърцето ми все още има място за прошка.
Шей поклати глава и се нахвърли отгоре му. Боск вдигна ръка. Шей не политна назад, както бе станало с Итън и Конър, ала мечовете му спряха, сякаш бяха срещнали невидим щит.
Шей изръмжа и отново замахна, но и този път не успя да пробие защитата, с която Боск се бе обгърнал. Човешката му форма го предпазваше от нападението на Шей. Значи трябваше да я смъкнем от него.
До ушите ми достигнаха стонове и когато се обърнах, с облекчение видях, че Итън и Конър се мъчат да се измъкнат, докато Сабин и Брин разриваха изпотрошените лавици и купчините книги.
— Ти, страхливецо! — изскърца със зъби Шей и сведе мечовете си. — Бий се!
— Но битката всъщност не се води тук, не е ли така? — Боск притвори очи и се усмихна. — Според мен истинската забава е отвън. — Той вдигна ръце. — Всъщност, мисля да поканя още няколко гости да се присъединят към нас.
От звука, който последва, ме побиха тръпки и аз излаях предупредително към Конър и Итън, когато десетки измъчени въздишки изпълниха въздуха.
— Падналите! — изкрещя Итън.
Въздишките се превърнаха в стенания, ала сред воплите на Падналите се долавяха и други звуци. Трошене на камъни, последвано от писъци и съскане. Статуите на имението „Роуан“ се събуждаха за живот.
— Не са само те! — извика Конър. — Виж!
— Залостете вратата! — викна Адна, докато продължаваше да се бори с въжетата, които се усукваха около тялото й, макар и без никакъв резултат. — Вървете да им помогнете! Не може да ме измъкнете от това тук! — каза тя на баща ми.
Боск се смееше и от този звук гърдите ми се свиха, изваждайки ме от лапите на самосъжалението и чувството за вина.
Напрежението в стаята запращя като електричество в козината ми. Ликуващият блясък в нечовешките му сребристи очи накара кръвта ми да закипи. Днес вече бях загубила толкова много. Нямах намерение да загубя нищо повече.