— В момента той е без значение — каза Конър. — Рано или късно ще трябва да го намерим. Сега, когато Боск го няма, Лоуган не представлява заплаха — няма откъде да черпи сили.
— Ако всички създания на Отвъдното са си отишли, защо Падналите са още тук? — попита Сабин, поглеждайки през рамо.
— Те вече не са Паднали — отвърна Конър; до него Адна потъркваше ожулванията, останали й от килима.
Итън кимна.
— Сега те са просто тела.
Погледнах покрай Търсачите. Ужасяващите тромави създания, които наричахме Падналите, лежаха по пода, ала сега те бяха просто трупове в различни стадии на разложение. Някои изглеждаха така, сякаш бяха умрели едва преди няколко седмици, докато от други бе останал единствено скелетът.
Враговете ни бяха изчезнали. Означаваше ли това, че сме победили? Свършила ли бе войната?
Погледнах към камината. От Разлома не бе останала и следа. От дълбините му вече не струеше отровнозелена светлина; сега зейналата паст бе празна и безмълвна.
Шей бе успял. Очаквах да го видя как идва към нас, с огряно от усмивка лице. Ала той не беше там. Очите ми обходиха камината, търсейки и най-малък признак за присъствието му, ала такъв нямаше.
Къде беше? Сърцето ми прескочи един удар.
— Шей! — Втурнах се към суровото каменно огнище.
Порой от ужасяващи въпроси се блъскаха в главата ми.
Ами ако Разломът бе всмукал и него в недрата си? Ами ако могъществото на Кръста се бе оказало прекалено голямо и го бе унищожило, след като се бе разправил с Боск?
— Ето ме. — Шей излезе иззад другата страна на камината.
Бурята, създадена от Кръста на елементите, бе отминала и двата меча отново почиваха в ножниците на гърба му. Мощта, която бе променила гласа му, също си бе отишла. Шей отново бе Шей и никой друг.
Ала не беше сам.
Висок мъж със златистокестенява коса бе положил ръка на рамото му, а тъмнокоса жена със светлозелени очи държеше едната длан на Шей в своите.
— Кала — усмихна ми се Шей. — Позволи ми да ти представя родителите си, Тристан и Сара Доран.
28
Библиотеката беше обърната наопаки, вятърът навяваше сняг и това не беше всичко.
Отвън се бяха събрали вълци и се взираха в отломките.
— Нев! — извика Сабин и помаха на два вълка, които се втурнаха покрай останалите.
Нев и Мейсън дотичаха до нас. Появата на отдавна изгубените родители на Шей ни бе хвърлила в слисано мълчание. Все още никой не бе събрал кураж да ги попита как бяха излезли от портрета, за да се присъединят към нас.
Не знам дали се бояхме да не ги обидим или бяхме твърде изумени, за да успеем да им зададем какъвто и да било въпрос. Единствено Шей изглеждаше невъзмутим, а по устните му играеше усмивка, почти детска в своята жизнерадост.
Мейсън си възвърна човешкия образ и размаха юмрук в лицето на Конър.
— Как я мислеше тая, по дяволите?
— Ъ? — Конър сбърчи вежди.
— Имал си бомба и не ни каза — викна Мейсън. — Не получихме никакво предупреждение. Имаш ли представа колко далече се разнесе взривната вълна? Част от стената смаза онзи, с когото се биех. За малко да убие и мен!
— Не беше бомба, Мейсън — намесих се аз.
— Какво беше тогава, по дяволите? — Той все така не сваляше сърдит поглед от лицето на Конър.
— И защо точно мен обвиняваш за някаква си бомба? — Конър бе започнал да се смее. — Какво разбирам аз от бомби?
Нев сви рамене.
— Обсъдихме го и решихме, че ако някой е успял да вмъкне тайно бомба, трябва да си бил ти.
Конър погледна към Адна.
— Ти как мислиш? Дали трябва да им благодаря за това, или да ги цапардосам?
— Млъквай, Конър — казах аз. — Мейсън, стената рухна, когато Шей затвори Разлома.
— Човече! — Нев се обърна към Шей и се ухили. — Браво на теб!
Мейсън все още се мръщеше.
— Значи Кръстът на елементите всъщност е бомба?
— Мейсън! — изръмжах. — Нямаше никаква бомба!
— Просто магия — обясни Адна с усмивка.
— Магическа бомба значи — измърмори Мейсън и отскочи, когато посегнах да го ударя. — Ей! Не ти за малко да бъдеш сплескана като палачинка от половин къща, срутила се върху теб.
— Вярвай ми — каза Итън, — ние си имахме не по-малко проблеми вътре.
— И все пак се справихте. — Нев все още гледаше към Шей. — Това означава, че победихме, нали?