— Предполагам. — Усмивката на Шей поизбледня. — Не знам какво ще стане сега.
— Като отворихме дума за победи, къде са вълците на Бейн? — попитах. — Имам предвид онези, които не минаха на наша страна.
— Когато къщата се взриви… — Нев ми хвърли извинителен поглед, когато Мейсън безмълвно оформи думата „бомба“. — Те изпаднаха в паника. Предполагам, че да видят как крепостта на Пазителите рухва, ги е изпълнило с ужас.
— Е, ние бездруго вече печелехме — ухили се Мейсън.
— Вероятно е така — сви рамене Нев, но после се намръщи и огледа малката ни групичка. Очите му се спряха за миг върху родителите на Шей, а после се върнаха към мен. Поемайки си дълбоко дъх, той попита: — Къде е Рен?
Извърнах поглед и Брин обви ръка около кръста ми. Не бях забравила за Рен. Ала бях принудена да пропъдя мисълта за смъртта му от ума си, за да се справя с битката. И сега, когато истината за станалото се стовари върху мен, в стомаха ми сякаш зейна бездна от празнота. Олюлях се и Брин положи глава на рамото ми.
Баща ми отговори вместо мен:
— Той падна в битката.
Ръцете на Нев се свиха в юмруци.
— Как?
— Емил го уби — каза баща ми.
Мейсън изръмжа.
— Емил мъртъв ли е?
— Да — отговорих.
— Видяхме телата на Дакс и Фей — тихо каза Нев. — Вие ли бяхте?
— Трябваше да минем през тях, за да влезем в къщата — кимнах аз.
След това се умълчахме, поели на плещите си товара на толкова много смърт.
Най-сетне потреперих и погледнах към останалите от глутницата си.
— Последвайте ме.
Преобразих се и ги поведох към мястото, където бе паднал Рен. За мое облекчение отломките не го бяха затрупали. Те го обграждаха като някакъв обръч на разрухата, без обаче да го докосват, сякаш необузданата ярост на Кръста бе предпазила тялото му от хаоса.
Налягахме около него. Поколебах се за миг, спряла поглед върху вълка, когото познавах от дете, онзи, с когото открай време очаквах да поведем глутницата.
Баща ми стоеше до мен и аз го погледнах очаквателно.
— Не, Кала. — Тихите му думи изпълниха ума ми. — Това е твоята глутница.
Отново се обърнах към Рен и наведох глава, за да почета падналия алфа. Вълците, наобиколили го в кръг, сториха същото. Първа аз вдигнах муцуна и нададох вой, пропит с мъката ми от смъртта на Рен. Един по един останалите от глутницата се присъединиха към моята песен. Воят ни изпълни библиотеката и се разля в зимната нощ. Песента на смъртта постепенно се усили, когато вълците отвън също вдигнаха глави, за да почетат младия воин, когото бяхме изгубили. Пълен с мъка, хорът на вълчите гласове се издигна в нощта, отнасяйки паметта на Рен чак до звездите.
Възвърнах си човешката форма и се заслушах в песента, която продължаваше дори след като воят на вълците започна да утихва, разнасяна надлъж и шир от вятъра.
Нечии пръсти се обвиха около китката ми. Адна се взираше в мен.
— Позволяваш ли? — Тя посочи тялото на Рен.
Когато кимнах, тя коленичи до него, захлупи се върху огромния сив вълк и зарови лице в козината му.
Искаше да скрие мъката си от нас, но докато гледах как раменете й се тресат, отчаяно исках да мога да й върна брата, с когото й бе дадено толкова малко време.
Шей стоеше встрани от нас. Тристан го бе прегърнал през раменете, а Сара все още стискаше ръката му. Срещнах погледа му и там открих неговата собствена скръб. Както и един въпрос.
Въпрос, който трептеше и в моето сърце.
Беше ли смъртта на Рен променила онова, което изпитвах към Шей?
Когато срещнах зелените му очи с цвят на мъх, разбрах какъв е отговорът.
Любовта не се ражда от обстоятелствата, нито се променя от скръбта. Тя просто е. Неудържима и свободна като вълка в мен.
Любовта ми към Рен беше истинска. Между нас съществуваше връзка, общо минало. Загубата му щеше да остави в сърцето ми белези, които никога нямаше да изчезнат. Ала аз бях боец, а белезите на любовта не се различаваха много от тези, получени в битка.
Бях се изправяла пред толкова кръстопътища, където можех да избирам — да последвам сърцето си или да изоставя Шей, потискайки любовта си заради живота, за който смятах, че съм предопределена. Всяко решение ме бе отвеждало по-близо до него и по-далеч от света, който познавах.
Именно тези решения ни бяха довели дотук и ето че сега стоях насред отломките на съвършено подредения си живот и се взирах в момчето, което бе променило всичко.