И знаех, че все още го обичам.
Докато Адна прегръщаше тялото на Рен, аз отидох при Шей. Той протегна ръце и аз потънах в обятията му, докосвайки лицето му.
— Не умря — казах, насилвайки се да се усмихна. — Нали ти казах.
— Така е. А сега какво?
— Сега ще продължим да живеем. — Притеглих лицето му към своето и нежно го целунах.
Пръстите му проследиха дирите, които сълзите бяха оставили върху бузите ми.
— Обичам те, Кала.
— Сара!
Вдигнах очи и видях, че Аника тича към нас или по-точно — към майката на Шей. Двете жени се прегърнаха, като се смееха и плачеха едновременно. Когато най-сетне се пуснаха, Тристан се усмихна на Аника… имаше съвсем същата пакостлива, леко крива усмивка като Шей.
— Ти също ни липсваше, Аника. — Те се прегърнаха, а после той направи крачка назад и погледна към железния медальон, оформен като роза на компас, който Аника носеше около врата си. — Виждам, че са те повишили.
Аника се засмя и се обърна към Шей.
— Как стигна до тях?
— Не знам — отвърна Шей. — Когато блъснах Боск в Разлома, той изчезна, а аз изведнъж се озовах пред родителите си.
— Къде точно? — попитах.
Шей погледна към родителите си.
— На мен ми приличаше на тъмна, празна стая.
— Ти влезе в забравата. По средата — каза Сара. — И отвори вратите на нашия затвор.
Аника кимна и обясни с мрачно лице:
— Прекрачил си от другата страна.
Шей сбърчи вежди.
— Какво означава това?
— Боск ни затвори в празнотата между нашия свят и Отвъдното — отвърна Тристан. — Ние бяхме порталът между двата свята и когато го прокуди, ти можа да стигнеш до нас и да ни изведеш оттам.
Шей притихна и аз улових ръката му, преплитайки пръсти с неговите.
— Изпитвахте ли болка? — попита Аника, обхождайки Тристан и Сара с поглед.
— Не — увери я Сара. — Страданието ни не беше физическо. То се дължеше на това, че бяхме разделени от хората, които обичаме. От това, че ги виждахме, без да можем да сторим нищо, за да ги защитим. Особено сина си.
— Виждали сте ме? — попита Шей. — Картината нещо като двустранно огледало ли беше?
— Не. — Сара му се усмихна тъжно. — По-скоро като сън наяве.
— Времето не течеше както тук — добави Тристан. — Освен това не можехме да сме сигурни дали онова, което виждаме, е истина, или мъчение, дело на Боск.
— Кала! Брин! — Ансел тичаше към нас и ни махаше.
Брин изписка от радост и разтвори ръце, ала беше изпреварена от препусналия към него огромен сребристосив вълк. Той се преобрази и повдигна Ансел от земята, както тичаше, притискайки го до гърдите си.
— Татко! — Ансел обви ръце около баща ни.
Двете с Брин се втурнахме към тях и баща ни ни привлече в прегръдката си. Четиримата останахме така, вплетени един в друг, разтърсвани от сълзи и смях.
Ансел се откъсна пръв, видял Шей да се приближава.
— Хей! Ти успя!
Ала лицето на Шей беше мрачно.
— Какво не е наред? — попитах.
Раменете му се напрегнаха.
— Аника каза, че още не е свършило.
29
Вестта, че войната е свършила, се разнесе бързо, и много скоро търсачите започнаха да се събират около нас. Някои стояха на малки групички и си приказваха тихо, оглеждайки със страхопочитание опустошената библиотека. Други вече се бяха заели с възстановителни работи — събираха книгите, разпилени по пода, и ги изнасяха някъде. Трети пък се нагърбиха със задачата да погребат загиналите и се заловиха да изнасят останките от Падналите, които отново се бяха върнали в естественото си състояние.
— Какво искаш да кажеш с това, че още не е свършило? — Усетих, че настръхвам.
Аника се приближи до нас.
— Елате с мен.
Последвахме я към онова, което бе останало от стената на библиотеката. Камината, самотна и сурова на вид, изглеждаше недокосната от силата, помела толкова голяма част от имението.
Във вените ми пъплеше тревога и като се приведох към Брин, прошепнах:
— Доведи останалите.
— Не разбирам — каза Шей. — Боск го няма. Беше прокуден. Както и чудовищата му. — Той махна към тихия мрак на празното огнище. — Разломът също изчезна.