— Време е.
Улових ръката на Шей и двамата тръгнахме заедно към камината. Баща ми се присъедини към нас.
— Ще изведа глутницата навън — каза той. — Мисля, че е по-добре да сме на открито, когато настъпи преобразяването.
Аз кимнах.
— Разбирам, че искаш да си наблизо — продължи той, поглеждайки към Шей. — Но не се бави твърде дълго.
— Знам.
— Ще си тръгнеш преди да е свършило? — попита Шей, когато баща ми се преобрази и препусна към срутената стена. Останалите вълци го последваха, събирайки се в потъналия в сняг двор на имението „Роуан“.
— Няма да си тръгна — уверих го. — Но не мога да остана твърде близо. Ако се почувстват хванати натясно, вълците могат да бъдат опасни. Остана ли вътре…
Той ме прекъсна:
— Разбирам.
Нев, Мейсън, Брин и Ансел се приближиха до нас с няколко скока и се преобразиха до Шей.
— Трябва да отидете при баща ми — казах аз. — Не е безопасно да останем тук.
— Ясно ни е — отвърна Мейсън и преметна ръка през раменете на Шей. — Но да не мислеше, че ще си тръгнем, без да кажем довиждане?
— Засега — промърмори Ансел, без да вдига очи от пода. — Довиждане засега.
— С теб сме, човече. — Нев стисна ръката на Шей. — Отбор Вълк!
Шей успя да извика усмивка върху устните си.
— Благодаря.
— Каквото и да стане, грижи се за себе си. — Мейсън го прегърна.
— Обещавам — отвърна Шей.
Нев му кимна, преди двамата с Мейсън да се преобразят и да ни оставят с Брин и Ансел.
Брин сякаш не бе в състояние да каже каквото и да било; вместо това поглеждаше ту към мен, ту към Шей, като подсмърчаше и си бършеше очите. Опитваше се да каже нещо, но така и не успяваше да си поеме дъх между хлипанията. Най-сетне се отказа и като сграбчи Шей, го целуна по бузата. След това прие вълчия си облик и се отдалечи на бегом.
Ансел, който продължаваше да стои до нас, напъхал ръце в джобовете си, изрита пода и поклати глава.
— Заслужаваш да бъдеш с глутницата повече от мен.
— Не дрънкай глупости. — Шей го прегърна. — Ти си точно там, където трябва да бъдеш.
Ансел отвърна на прегръдката му и прошепна в ухото му нещо, прекалено тихо, за да го чуя и аз. В отговор Шей се усмихна едва-едва.
— Доскоро — обърна се брат ми към мен и изтича след останалите.
Шей ме наблюдаваше изпитателно и при вида на странното му изражение веждите ми подскочиха. Изглеждаше така, сякаш се опитва да не избухне в смях.
— Какво ти каза?
— Каза, че не мога да остана при Търсачите — ухили се той. — Защото съм единственият, който е в състояние да ти попречи да се заяждаш с него.
— Не се заяждам с него — заявих, отвръщайки на усмивката му. — Освен ако не си го заслужава.
— Шей! — повика ни Аника, която стоеше пред камината.
— Май повече не мога да го отлагам.
Шей понечи да се обърне, ала аз го придърпах обратно.
Обвих ръце около врата му, притиснах се до него и го целунах, оставяйки прегръдката ми да изрази всичко, което не бях изрекла с думи. Той трябваше да знае какво изпитвам, какво искам, защо толкова се боя да го изгубя. Той плъзна ръце по гърба ми и ме притегли още по-близо до себе си.
Целувката ни се проточи дълго, ала най-сетне трябваше да се откъсна от него.
Шей проследи с пръсти очертанията на устните ми.
— Благодаря ти, че ме спаси.
— Не аз те спасих — отвърнах. — Ти си този, който прокуди Предвестника.
Шей се приведе към мен и ме целуна нежно по устните.
— Нямах предвид днес.
Погледите на всички Търсачи бяха приковани в Шей, докато двамата отивахме при Аника.
— Ще имаш нужда от Кръста на елементите. — Тя посочи мечовете на гърба му.
— Какво трябва да направя? — попита Шей.
— Вдигни ги високо, така че да образуват знака на Потомъка — отвърна тя. — И докато всичко свърши, повтаряй следните думи: obtineo porta28.
— Obtineo porta — промърмори той.
Ивица зелена светлина проблесна в глъбините на камината, като огромно око, отворило се за миг.
Шей погледна Аника.
— Все още си е там, нали?
Тя кимна и хвърли поглед към каменното огнище, което отново бе потънало в мрак.
— Ето защо трябва да го направиш.
Шей изпъна рамене.
Търсачите в библиотеката се умълчаха, докато гледаха как Шей се приближава до скрития Разлом.
Той протегна двата меча пред себе си; единия, този на земята и въздуха, задържа вертикално, а другия, на водата и огъня — хоризонтално, така че те се пресякоха. След това си пое дълбоко дъх и погледна към мен.
Приближих се до него и сложих ръка на гърба му, точно под тила, така че пръстите ми докоснаха татуировката му. Той потрепери.
— Не знам дали мога да го направя.
— Трябва да го направиш — казах, макар че сърцето ми думкаше в гърдите, сякаш някой набиваше кол в земята с тежък чук.
— Не мога да те оставя, Кала.
Затворих очи, защото прекрасно разбирах какво изпитва — та нали съвсем същата мъка разкъсваше и моето сърце. Днес вече бях изгубила някого, когото обичах, а ето че само след миг може би щях да изгубя и друг. Ала какво можех да сторя?
Светът, създаден от Пазителите, бе роден от жестокост и алчност. Не биваше да допуснем съществуването му да продължи, независимо от цената, която трябваше да платим.
Заповядах си да отворя очи и видях, че очите на Шей с цвят на зимен мъх греят с мека светлина. Приведох се към него и докоснах с устни татуировката му.
— Обичам те.
Разперих пръстите си, които почиваха на гърба му, още по-широко, с надеждата, че по някакъв начин допирът ми ще накара вселената да чуе молбата ми… и че вълчата природа на Шей ще надделее над човешката. Ако ли не… щях да бъда сама.
Вярно, щях да имам глутницата си, ала дали щях да остана с тях? Вече можех да си представя какво ще се случи, ако Шей не дойдеше с мен. Щях да се превърна във вълк и да бродя самотна по света. Баща ми щеше да си остане алфата на останалите от глутницата, както бе открай време.
Може би така бе писано да стане?
— Кала.
Челото на Шей беше набраздено, той виждаше, че ръцете ми са настръхнали, а мускулите ми треперят.
— Обичам те — прошепнах за последен път, преди да се отдръпна бавно към нощта отвън и зова на глутницата си. — Затвори Разлома.