Шей изпъна рамене.
Търсачите в библиотеката се умълчаха, докато гледаха как Шей се приближава до скрития Разлом.
Той протегна двата меча пред себе си; единия, този на земята и въздуха, задържа вертикално, а другия, на водата и огъня — хоризонтално, така че те се пресякоха. След това си пое дълбоко дъх и погледна към мен.
Приближих се до него и сложих ръка на гърба му, точно под тила, така че пръстите ми докоснаха татуировката му. Той потрепери.
— Не знам дали мога да го направя.
— Трябва да го направиш — казах, макар че сърцето ми думкаше в гърдите, сякаш някой набиваше кол в земята с тежък чук.
— Не мога да те оставя, Кала.
Затворих очи, защото прекрасно разбирах какво изпитва — та нали съвсем същата мъка разкъсваше и моето сърце. Днес вече бях изгубила някого, когото обичах, а ето че само след миг може би щях да изгубя и друг. Ала какво можех да сторя?
Светът, създаден от Пазителите, бе роден от жестокост и алчност. Не биваше да допуснем съществуването му да продължи, независимо от цената, която трябваше да платим.
Заповядах си да отворя очи и видях, че очите на Шей с цвят на зимен мъх греят с мека светлина. Приведох се към него и докоснах с устни татуировката му.
— Обичам те.
Разперих пръстите си, които почиваха на гърба му, още по-широко, с надеждата, че по някакъв начин допирът ми ще накара вселената да чуе молбата ми… и че вълчата природа на Шей ще надделее над човешката. Ако ли не… щях да бъда сама.
Вярно, щях да имам глутницата си, ала дали щях да остана с тях? Вече можех да си представя какво ще се случи, ако Шей не дойдеше с мен. Щях да се превърна във вълк и да бродя самотна по света. Баща ми щеше да си остане алфата на останалите от глутницата, както бе открай време.
Може би така бе писано да стане?
— Кала.
Челото на Шей беше набраздено, той виждаше, че ръцете ми са настръхнали, а мускулите ми треперят.
— Обичам те — прошепнах за последен път, преди да се отдръпна бавно към нощта отвън и зова на глутницата си. — Затвори Разлома.
31
Винаги съм приветствала схватките, ала когато свърши и последната битка, какъв живот очаква воина?
Шей стоеше с лице към празната камина и въртеше мечовете, повтаряйки бавно своя напев. И тогава там, където допреди миг нямаше нищо, тъмнината се раздвижи. Сенки се завихриха около Кръста на елементите и се увиха около остриетата, придърпвайки Шей напред. Когато мечовете бяха описали около четвърт завъртане, Шей се вкамени. Мракът стана плътен, застопорявайки остриетата, така че да не могат да помръднат, но в глъбините на абаносовите сенки примигваше мека светлина, като блещукането на далечни звезди.
Тя се разля по оръжията и докосна пръстите на Шей. Той потрепери, а сиянието се уви около ръцете и гърдите му, като проблясващи панделки. Когато стигна до врата му и моите пръсти, почиващи там, искрящите му пипала се плъзнаха и по мен.
Светлината ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая не виждах нищо — нито дори Шей, макар да усещах пръстите си върху врата му. Останал бе само бледият блещукащ въздух около мен. Въздух, пропит от могъщество.
Мислех си, че ще боли. Ансел бе споменал, че да му изтръгнат вълчата същност било като да го разкъсат на парчета и да го изгорят жив.
Ала аз не усетих болка. Нямаше никакво страдание. Единствено усещане за лекота, главозамайващо и шеметно, като че летях… Сякаш ме бяха освободили от тежест, която не бе част от мен.
Изведнъж разбрах истината и светлините около мен изригнаха.
„Свободна съм.“
Епилог
Сабин потрепери и й се прииска да се бе възползвала от пуловера, който Итън й бе предложил. Слънчевите лъчи се процеждаха през скелето, издигнато по протежение на имението „Роуан“, ала брезентът, който висеше между библиотеката и света навън, не можеше да спре декемврийския мраз. А малките електрически печки изобщо не бяха достатъчни.
Сабин залепи още един кашон с тиксо и надраска отгоре му с черен маркер думите „История — XVII век“. Почти всички книги, които беше опаковала досега, като че ли съдържаха история. Адски стара история. Нищо интересно ли не се намираше наоколо?