— Още ли не си свършила? — Итън влезе с нехайна стъпка в библиотеката. — Какво правят всички тези книги по пода?
— Ще се престоря, че не съм те чула. — Сабин отнесе кутията до бързо нарастващата купчина, която щеше да бъде отнесена в Академията, за да бъдат книгите описани и прибрани. — Така ще мога да продължа да те харесвам.
Итън се засмя. Сабин се приближи до него, като потриваше ръце. Той се намръщи, свали дългото си кожено яке и го наметна върху раменете й.
— Трябваше да вземеш пуловера.
— Да, да. — Сабин се сгуши в топлината от тялото му, която все още сгряваше вътрешността на якето. — Прав беше. Радвай се, докато можеш. Следващият път аз ще съм права.
Тя погледна към недовършените строителни работи в другия край на стаята.
— Нали ти е ясно, че тук щеше да е много по-топло, ако не трябваше да докарвате всички тези специални камъни, за да оправите това място.
— Включихме го в Националния регистър на исторически забележителности — сви рамене Итън. — Така че специалните камъни са задължителни.
— Страхотно. А в това време на мен задникът ми замръзва тук.
— Сериозно? — Итън отвори широко очи. — Това би било истинска трагедия. Най-добре да проверя какво е положението.
Сабин изписка, когато той й се нахвърли. Двамата все още се гонеха около купчините книги, пръснати из стаята, когато се отвори блещукащ портал.
— Живо-здраво! — Конър скочи в библиотеката, следван от Адна, която клатеше глава.
— Конър, не казвай „живо-здраво“. Да не си каубой, който влиза в някоя кръчма.
Тя затвори портала и се обърна към него, сложила ръце на хълбоците си.
— Съжалявам, ако съм засегнал някого, милостива госпожице. — Конър се престори, че докосва почтително несъществуващата си шапка.
Адна се намръщи, ала бързо избухна в смях, когато той започна да я гъделичка.
— Престани! — изписка тя. — Престани! Връщам си думите назад! Можеш да си каубой!
Конър я прегърна с една ръка и се ухили на Итън.
— Е, как мина? Намери ли ги?
Сабин извърна поглед. Конър бе задал въпроса, който самата тя все още не бе готова да изрече на глас, макар че той се въртеше в главата й от мига, в който Итън се бе върнал.
Итън, от чието внимание не бе убегнало напрежението на Сабин, се прокашля.
— Аха. Не беше трудно. Бяха точно там, където очаквахме.
— Старото им свърталище — сви рамене Конър. — Логично е.
— Въпреки това е малко странно — каза Адна. — Не мислиш ли? Да се върнат в Халдис след всичко, което се случи.
— Това е тяхната територия. — Сабин я погледна за миг, след което отново зарея очи в далечината. — Мястото им е в онази планина.
Тя се поколеба за миг, а когато продължи, гласът й бе станал по-мек:
— Изглеждаха ли щастливи?
— И още как. — Итън се приближи до нея и нежно сложи ръка на рамото й.
— Защо не дойдеш с мен следващия път? Да се увериш със собствените си очи?
Топлотата в погледа му извика усмивка на устните й, макар че сърцето й се бе свило.
— Може би.
— Сабин…
Тя го погледна право в очите и положи длан на гърлото му. Остави пулсът му да барабани до кожата й в продължение на няколко секунди, преди да проговори:
— Това е миналото. Сега съм тук. С теб.
Итън сбърчи чело.
— Не искаш ли да ги видиш?
Сабин притвори клепачи, за да скрие болката в очите си. Не от Итън — той винаги знаеше кога в очите й се появява болка. Ала понякога й се искаше да я потули от новите си приятели. Благодарна бе за дружбата им и за любовта на Итън и не искаше миналото да помрачи надеждата, която хранеше за бъдещето им заедно.
— Ами другата глутница?
— Преместили са се на западния склон — отвърна Итън. — Глутницата на Стивън е завладяла някогашните територии на Бейн. Онези от глутницата на Емил, които оцеляха в битката, трябва да са отишли някъде другаде.
— Така е справедливо.
— Наистина.
— Значи едната алфа е получила своя хепиенд — каза Конър. — Ала как свиква нашето момче с новата си роля?
— Не че съм специалист или нещо такова, но ми се стори съвсем добре. — Итън обви ръце около Сабин и я притегли към себе си.
— Малко ми е жал за Тристан и Сара. — Адна скочи върху масата и продължи замислено, като клатеше крака. — Бяха заедно само десет минути и после отново изгубиха сина си.