— Изцерете се — наредих им.
— Не — отсече Рен.
— Трябват ми здрави войници. Ранихте се един друг — продължих, без да обръщам внимание на слисаното изражение на Рен. — Сега искам да поправите стореното.
— Шегуваш се. — Лицето на Шей се разкриви в гримаса.
— Дори не можеш да си представиш колко много не се шегувам. — Направих крачка назад и скръстих ръце на гърдите си. — Докато не си избера партньор, аз съм единствената алфа тук. Вече ви казах, че няма да избера сега. Вие двамата отговаряте пред мен. Докажете лоялността си. Излекувайте се.
— Не вярвам на ушите си — простена Рен, но все пак ухапа ръката си и я протегна на Шей.
— За нищо на света. — Шей понечи да отстъпи, но аз изръмжах.
— Направи го.
— По дяволите, Кал. Ти нямаш сърце. — Той също ухапа китката си.
— Знам.
Двамата се гледаха свирепо, без да откъсват очи един от друг, докато пиеха от кръвта си, свързвайки се по този начин като членове на една глутница, макар все още да се ненавиждаха.
— Добър ход, алфа — промърмори Лоуган.
Колкото и да ми се искаше да му хвърля леден поглед, не можах да потисна усмивката си. Нещо в мен препускаше на свобода, необуздано и ревящо от радост.
— След като се погрижихме за това, може ли най-сетне да поговорим за спечелването на войната? — попита Конър и прибра мечовете си.
От свирепия начин, по който Рен и Шей се гледаха, ми беше ясно, че на враждата между тях изобщо не бе сложен край. Ала това несигурно партньорство беше най-доброто, на което можех да разчитам за момента. Поне вече не се разкъсваха на парчета.
Обърнах се към Аника.
— Отсега нататък няма да има никакви тайни съвещания, на които не съм поканена. Ако искате войни, трябва да участваме във всяка стъпка от плана. В изготвянето на стратегиите и в изпълнението им.
Мъжът с ястребовото лице изсумтя, но си замълча, подчинявайки се на Аника, която поклати глава.
— Добре, Кала. Шей вече настоя за същото преди идването ти.
Усмихнах му се, ала той все още се мръщеше на Рен. Щеше ми се да ме погледне. Ако само срещнеше очите ми, може би щеше да разбере колко трудно бе всичко това за мен. Как жадувам да го дръпна настрани, да остана насаме с него и да му обясня.
Аника отново се обърна към покритата с карти маса.
— Лоуган ни съобщи, че Пазителите преминават в настъпление — каза тя. Случилото се в Чистилището бе само началото. Не разполагаме с никакво време.
— В смисъл? — попитах.
— Време, за да съберете частите — обясни Лоуган. — Разбира се, ние ще ви очакваме.
Той запали нова цигара, възвръщайки предишното си нехайно държание.
— Ако ни чакат на свещените места, няма да имаме никакъв шанс — каза Аника. — Всеки елемент на изненада, който успеем да използваме, е от жизненоважно значение. Трябва да отидем на всяко от тях възможно най-безшумно и най-бързо. Веднага едно след друго. Никакво чакане. Никакво бавене.
— Ще ви трябва някой, който да отвлече вниманието им. — Гласът на Рен ме накара да се обърна изненадано.
Аника повдигна вежди.
Рен сви рамене.
— Както Кала каза, Шей ще предвожда Търсачите, а аз — вълците. Оставете ни да направим онова, в което ни бива най-много. Да се бием.
Конър подсвирна.
— Искаш да разгърнем още един фронт?
— Не — обясни Рен. — А да използваме два отряда. Един за заблуда и истинския, който ще изпратим след него.
— Така ще отвлечем вниманието им от свещените места. — Адна се усмихна широко на брат си. — Докато атакуващият отряд се бие, другият ще се промъкне тайно, за да вземе каквото търсим.
Итън кимна.
— Може и да се получи.
— Всеки отряд, който поеме силата на подобно нападение, ще понесе тежки жертви — намеси се мъжът с ястребовото лице.
— Кой всъщност си ти? — сопнах се аз, подразнена от непрекъснатите му заяждания.
— Паскал е водачът на Тордис — обясни Аника. — Неговите хора ще участват в атаката, която Рен предложи. — Тя махна към останалите в стаята. — Тези, които виждаш тук, са Нападателите от всички аванпостове, които имаме. Вече познаваш отряда на Халдис, но Тордис, Пиралис и Айдис се събраха тук по мое искане, за да планираме действията си. Ако искаме това начинание да се увенчае с успех, трябва да действаме заедно.
Погледът ми обходи Търсачите. Събрани в тактическата зала на Халдис, воините, които съставляваха ядрото на операцията, изглеждаха уморени, но нащрек. Което беше нормално — нали се взираха в лицето на смъртта. Като всички нас. Срещнах пренебрежителния поглед на Паскал и сърцето ме заболя за Монроу. Водачът на Тордис определено не споделяше разбирането към Стражите, което Монроу винаги бе насърчавал.