Шей сложи ръка на рамото ми и аз се облегнах на него, оставяйки успокояващият му допир да поуталожи страха ми за съдбата на Ансел.
— Няма да го наранят — каза той. — Накарах ги да обещаят.
Зад нас се разнесе ръмжене.
— Може ли да не я докосваш. — Думите на Рен изобщо не прозвучаха като въпрос.
— Майната ти — изръмжа Шей.
— Престанете. И двамата. — Разтърках пулсиращите си слепоочия и се отдръпнах от Шей, макар да жадувах той да ме прегърне и да ме утеши. Ако щях да изпълнявам ролята на рефер в тази игра, трябваше да остана неутрална. Вече си давах сметка, че макар тази роля да ми даваше власт, тя означаваше също така, че понякога ще трябва да бъда нещастна.
— Дадох ти думата си, Кала — каза Аника. — Брат ти няма да пострада. Но не можем да рискуваме да го освободим.
— А на него му позволявате да ходи, където си поиска? — При тези думи посочих Лоуган.
— Ако не си забелязала, всички в тази стая са въоръжени — хладно отвърна Аника. — Лоуган бе доведен от килията си под стража. Точно както и ще се върне в нея. Не се заблуждавай. Той е пленник, не гост.
— Благодаря, това бе наистина мило — подхвърли Лоуган, пускайки колелца дим във въздуха.
Изгледах го свирепо, мечтаейки си да можех да му отхапя устните, та да го видя как ще държи цигарата си без тях. Колкото и да исках да убедя Търсачите, че не могат да му имат доверие, знаех, че съм права за него. Той беше тук, защото бе изгубил мястото си сред Пазителите. Лоуган бе досущ като баща си — единственото, което го интересуваше, беше властта. Очевидно бе решил, че Търсачите са начинът да си я възвърне, но все още не можех да разбера точно каква игра играе.
Аника се зае да изучава картата на масата — знак, че разговорът за брат ми е приключил. Усетих как в гърдите ми се надига гняв. Ако не можех да се бия за него, поне можех да се бия. Приближих се, за да погледна картата и видях планинска местност.
— Там ли отиваме?
Аника кимна.
— Мюрен, Швейцария. На зазоряване. Пещерата е ето тук. Първо ще изпратим отряда, който ще отвлече вниманието на Пазителите от входа й, след което изпращаме втория отряд.
— Готов ли си да дръпнем мечока за опашката рано сутринта, Паскал? — разсмя се Конър.
За първи път по устните на Паскал пробяга усмивка.
— Разбира се, mon frere1. В това най-много ни бива.
— Ъ? — сбърчих вежди аз.
Конър наклони глава, а после очите му се разшириха.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Човече! — Шей местеше поглед между мен и Рен. — Другите Стражи са мечки?
— Какво?! — извикахме двамата с Рен в един глас. Когато го погледнах, видях собственото си изумление, отразено в лицето му.
— Само Стражите, отбраняващи Тордис — обясни Сайлъс. — Наистина ли не знаехте за формите на другите Стражи?
Почувствах, че кожата ми отеснява. Исках да се преобразя и да избягам от стаята.
— Не, не знаехме — успя някак да отговори Рен.
— Онази мечка, която ме нападна, когато се запознахме, Страж ли беше? — попита ме Шей.
— Не — отговорих, все още разтърсена. — Онова си беше обикновена мечка гризли.
Никога, нито за миг не ми беше минавало през ума, че може да има Стражи, които приемат други форми. В нашите глутници съществуваха силни връзки. Гордеехме се със своята свирепост и с бойните си умения. Пазителите ни бяха накарали да се чувстваме избрани. Сякаш единствено ние можехме да им служим във войната. Още лъжи.
Рен ме погледна озадачено.
— Спасила си го от мечка?
— Не ми се говори за това. — Скръстих ръце на гърдите си. — Искам да знам повече за тези други Стражи.
Сайлъс изпъчи гърди.
— Всъщност е направо гениално. Пазителите създали Стражи, които си пасвали естествено с особеностите на местата, които щели да бранят. Вълци в Колорадо. Мечки и Швейцария.
Набит, тъмнокос Търсач от отряд, който не познавах, се усмихна мрачно.
— Y las yaguares en Tulum.2
— Si Las yaguares — потрепери Сайлъс. — La muerte en las sombras.3
Не разбирах испански, но ми стана ясно, че описват друг вид Стражи. Стомахът ми се сви. Винаги бях чувствала, че сме специални. Въпреки че бяхме слуги, смятах, че се радваме на привилегията да сме изключителни. А сега се оказваше, че сме били просто удобни.