Шокът от новината, че вълците не са единствените Стражи, създадени от Пазителите, не бе единственото, което ме човъркаше. Всичко в този план — стратегията, отрядите… Тактическата зала на Халдис бе мястото, където Търсачите подготвяха своите нападения. Своите нападения във Вейл. У мен нямаше никакво съмнение на чия страна трябва да застанем, ала въпреки това се чудех дали някога изобщо ще мога да се отпусна тук.
Сайлъс продължаваше да говори:
— Би било съвършената система, ако…
— Само посмей отново да ги наречеш престъпление против природата, и ще те оставя на място. — Ръката Итън беше върху дръжката на камата му.
— Я виж кой изведнъж се е превърнал в новопокръстен поклонник на Стражите — разсмя се Конър. — Това пък откъде се взе?
По врата на Итън плъзна червенина.
— Отникъде. Те са ни съюзници. Това е всичко.
— О, да, дума да няма — каза Конър.
Итън изруга и му обърна гръб.
4
Брин беше права — стаята на Ансел не беше килия, а по-скоро скромно обзаведена спалня. Макар че ако човек ходеше по Ансел, би си помислил, че отново са го хвърлили в тъмницата на Пазителите. Беше се свил в нишата на прозореца, долепил лице до стъклото.
В далечината се виждаше как вълните се разбиват в брега, ала идиличната гледка нямаше никакъв ефект върху празното изражение на Ансел. Сега ми стана ясно защо Търсачите, поставени на пост пред вратата му, бяха толкова отпуснати. Онзи, когото пазеха, очевидно нямаше никакво желание да избяга, а дори да го стореше, имаше сила колкото сварен макарон. Защо точно Ансел трябваше страда?
Брин седеше до него и го милваше по косата. От другата му страна, за мое учудване, се бе настанила Тес с чиния овесени курабийки в скута си. Седнала по този начин, тя изглеждаше като по-голяма сестра на Брин. Гъсти къдрици обрамчваха лицата и на двете; бронзовите кичури на Брин грееха на светлината на слънцето, докато синьо-черните къдри на Тес имаха почти виолетов оттенък. Някогашната Берачка на Халдис, превърнала се сега в нещо средно между майка и гледачка на брат ми, го наблюдаваше с мило, ала разтревожено изражение. Мейсън стоеше близо до нея и дъвчеше курабия. Нев и Сабин бяха малко встрани и разговаряха с приглушени гласове.
Нев пръв ни забеляза и зяпна. После обаче затвори уста без да проговори и направи знак с брадичка. Сабин се обърна. И изсъска при вида на Рен.
— Ти!
Рен не трепна, когато тя се нахвърли върху него и заблъска с юмруци по гърдите му.
— Как можа?! Как можа да допуснеш да ни се случи това?!
Нев трябваше да положи доста усилия, за да я отскубне от Рен. Тя се съпротивлява в продължение на няколко мига, а после се обърна и хлипайки, зарови глава в рамото му.
— Съжалявам, човече — каза Нев, докато милваше Сабин по косата.
Рен поклати глава.
— Заслужавам си го.
Не можех да реша дали съм съгласна с него или не. Когато Нев и Сабин се отказаха от глутницата на Бейн, Рен ги бе изоставил. Той бе техният алфа. Негов дълг бе да ги предвожда и защитава, ала той избра да остане с Дакс, Козет и някогашната Найтшейд, Фей. Предателството им болеше. Дали Сабин винеше Рен за онова, което бе изстрадала? Смяташе ли, че той е отговорен, задето Дакс и Козет все още бяха с Пазителите?
Брин ни бе зяпнала, без обаче да става от мястото си до Ансел.
— О, господи! Рен.
Мейсън се поколеба за малко, преди да се доближи и да го прегърне за миг.
— Радвам се да те видя, човече. Цял и невредим.
— И аз се радвам да те видя.
— Но как? — подсмръкна Сабин, все още вкопчена в Нев. — Как така си тук? Мислех, че ни изостави.
Рен сведе очи към пода. Трябваше да му помогна. Въпреки че все още не бях сигурна какво изпитвам, знаейки, че за кратко бе избрал Пазителите пред нас, сега той бе тук и ние имахме нужда от него. Един съкрушен от скръб алфа с нищо нямаше да помогне на каузата ни.
— Манипулирали са го — намесих се и той се усмихна немощно, без да вдига поглед. — Рен е тук, защото има сестра, която искаше да го спаси.
— Сега вече нямам никаква представа какви ги говориш — каза Брин.
— Адна — промълви Нев, гледайки Рен. — Нали? Знаех си, че има нещо в това момиче.
Аз кимнах.
— Баща й беше Монроу… Търсачът, който оглавяваше спасителната ни мисия. Той е бащата на Рен, не Емил.
— Леле, представям си какво е да ми сервират нещо такова! — подхвърли Мейсън.