Колкото и да исках да остана насаме с него, не така си го бях представяла.
— Канех се да те попитам същото. Когато стана от масата, помислих, че може да ти е прилошало. Исках да се уверя, че си добре. А после те видях да се преобразяваш в градината и започнах да се чудя какво става.
Аз присвих уши назад.
— Нищо не става. Върви си.
Шей наклони глава и ме изгледа с настойчиви, любопитни очи.
— Просто искам да поговорим. — Думите на Сабин прорязаха нощния въздух.
Итън не помръдваше, тя също стоеше безмълвно. И чакаше.
Шей размърда уши, когато гласът на Сабин достигна до нас.
— Това Сабин ли е? — Той пристъпи напред. — И Итън?
— Върни се! — ухапах го по рамото аз.
— Хей! — Той оголи зъби насреща ми, ала само след миг изплези език. — Ти ги шпионираш.
Сега бе мой ред да му се озъбя.
— Не ставай глупав!
— Доста жалък опит да се измъкнеш, Кал. — Той се обърна и отново се вмъкна в храстите. — Освен това тук има много по-удобно местенце за криене. Там, където си застанала, със сигурност ще те забележат.
Погледах за миг как кафявият вълк се изгуби в тъмните листа и го последвах.
Телата ни се притискаха плътно между дебелите клони. Сгуших се удобно в меката му козина, наслаждавайки се на начина, по който миризмите ни се смесваха в нощния въздух. Спомних си първите ни приключения заедно, след като го превърнах във вълк. Дълги нощни ловувания, след които изяждахме уловената плячка и се свивахме на кълбо, за да поспим един до друг под клоните на някой бор или в корубата на някой паднал дънер. Докато гледах златистокафявия вълк до себе си, усетих как ме жегва болезнен копнеж по свободата на онези дни. Дългите часове, в които горите и светът принадлежаха единствено на нас двамата.
— Отмести се мъничко, нищо не виждам. — Побутнах го с муцуна по рамото, възползвайки се от това оправдание да се притисна още по-плътно до него.
— Знаех си, че ги шпионираш. — Той ме ухапа закачливо, но все пак влезе малко по-навътре в храстите.
— Тихо. Искам да разбера какво става.
Ала докато гледах към бледите силуети на Итън и Сабин, главата ми почиваше върху предните лапи на Шей. Той подпря брадичка на врата ми и ме близна по ухото.
— Защо всъщност те е грижа какво правят?
— Защото това са Сабин и Итън.
— Имаш право.
Итън най-сетне бе вдигнал глава, за да погледне Сабин, която го наблюдаваше с ръце на хълбоците.
Търсачът прибра камата си в ножницата и въздъхна.
— Добре. За какво искаш да говорим?
— Искам да престанеш да ме избягваш.
— Не те избягвам. — Той седна малко по-изправен.
— Така ли? — Тънка усмивка пробяга по устните на Сабин. — Е, успя да ме заблудиш.
Итън се изправи и направи няколко крачки по пътечката.
Звънкият смях на Сабин отекна в нощния въздух.
— Виждаш ли! Правиш го и сега.
Той се обърна и поклати глава.
— Не обичам да имам компания. Особено ако е от вълци.
— Ясно. — Сабин тръгна след него към розовите храсти, натежали от червени цветове, които в нощните сенки изглеждаха черни. — Значи затова правиш всичко по силите си.
Итън спря и свъси вежди.
— Моля?
— Правиш всичко по силите си, за да стоиш далеч от мен, въпреки че не това искаш.
Смехът на Търсача бе дрезгав, ала в думите му се долавяше страх:
— И откога знаеш какво искам?
— Виждам го всеки път, щом те погледна.
— Леле! — Шей се премести по-близо до края на храстите, в които се криехме.
— Шшшт! — Ухапах го лекичко по рамото, ала миг по-късно и аз застанах до него.
Итън се бе заковал на мястото си. Сабин направи още една крака към него.
— Да бъдеш с мен не е предателство към паметта на брат ти.
Итън се дръпна рязко.
— Откъде…
— Тес ми каза — прекъсна го тя. — Мисля, че се тревожи за теб.
— Това не й влиза в работата. — Гласът му трепереше. — Не бива да се меси.
— Не мисля, че иска да се меси. — Гласът на Сабин се извиваше като струйка дим в нощния въздух. — Това е моята роля.
Итън я зяпна с широко отворени очи, като заек, уловен в капан. Сабин протегна ръка и я сложи в средата на гърдите му.
— Не съм чак толкова различна от теб, Итън. Независимо какво мислиш. Усещаш ли как препуска сърцето ти?