Загледан в изящните й пръсти, той кимна.
Със свободната си ръка Сабин улови дланта му и я положи върху сърцето си, без да сваля очи от лицето му.
— Досущ като моето.
В гърлото на Търсача се надигна звук, нещо средно между вопъл на удоволствие и болка. Телата им изведнъж се превърнаха в един-единствен силует от преплетени крайници, когато Итън придърпа Сабин към себе си и я целуна.
Тих смях отекна в главата ми.
— Това е знакът да се оттегляме. Хайде.
— Но… — Не можех да откъсна очи от прегърнатата двойка пред себе си, очарована от онова, което се случваше, макар да знаех, че не бива да гледам повече.
— Хайде, Кал. — Зъбите на Шей ме стиснаха нежно за козината на врата. — Получи отговор на въпросите си. Би ли ти харесало, ако някой тайничко бе гледал нашата нощ в градината?
Потиснах желанието да изръмжа насреща му.
— Добре де, идвам, стига си ме дърпал. Да не съм кутре!
Чух как Итън простена зад нас и се изчервих под козината си.
— Видя ли? — Шей изпълзя изпод храстите в посока към изхода на градината.
Върнахме се по пътечката, стъпвайки безшумно с меките си лапи. Когато се озовахме на безопасно разстояние пред потъналия в сенки вход, и двамата се преобразихме и влязохме в Академията.
— Войната създава странни съюзи — ухили се Шей. — Радвам се за тях.
— Сигурно си прав.
— Не одобряваш ли?
— Просто е малко странно — намръщих се аз. — Търсач и Страж?
— Няма да е за първи път — възрази той. — Монроу и Корин…
— Са мъртви — вметнах аз, все още обезпокоена от онова, което се бе разиграло в градината. Исках да се радвам за тях, но всички връзки, които бях видяла тук, бяха разрушени от ужасяващи загуби. А битката на живота ни тепърва предстоеше. Боях се за Сабин и Итън. Боях се за всички нас.
— Това е различно — възрази Шей. — Сабин вече не трябва да се подчинява на Пазителите. Тя е тук — в безопасност и свободна да прави каквото поиска. Навярно за първи път в живота си.
Кимнах бавно.
— Още ли се тревожиш? — Устните му се извиха при вида на сбърченото ми чело.
— По-силно е от мен. — Спомних си как бе ридала Тес, когато Лидия загина.
Шей ме прегърна през кръста, а аз вдигнах ръце към гърдите му, но само за да ги положа върху сърцето му, не да го отблъсна. Стиснах ризата му с пръсти и го притеглих към себе си.
— Какво правиш? — попитах, забелязала лукавото му изражение.
— Облекчавам тревогите ти — промълви той и се наведе да ме целуне.
— Почакай. — Този път наистина го отблъснах. — Да отидем…
Онова, което трябваше да бъде покана да отидем в стаята ми, замръзна върху устните ми, когато усетих как Шей се вцепени. Ръцете му все още бяха обвити около мен, ала бих се заклела, че е спрял да диша.
Звук, нещо средно между прокашляне и ръмжене, отскочи от стените на коридора зад мен. Пръстите на Шей се впиха в хълбоците ми и аз разбрах кой стои там и ни наблюдава.
— Надявам се, че не преча. — Рен бавно пристъпи към нас. — Всъщност, не — надявам се, че преча.
Ръмженето, с което Шей му отговори, отекна в тялото ми. Все още замаяна от тайната ни среща в градината, инстинктивната ми реакция бе да обвия ръце около него и да се озъбя предупредително на Рен, за да му дам да разбере, че трябва да стои настрана. Но това бяха инстинкти, на които не биваше да се поддавам. Отскубнах се от прегръдката на Шей и застанах между двамата.
— Сключихте примирие, забравихте ли? — оголих аз зъби насреща им.
— Доколкото виждам, той не играе по правилата — каза Рен.
— Това не е никаква игра — разсмя се Шей. — Поне за мен не е.
Рен настръхна.
— Знаеш, че нямах това предвид.
— Престанете. — Вдигнах ръце, така че никой от тях да не се приближи до другия. — Не го правете.
— Просто бих искал да знам какво правиш сама с него. — Рен не сваляше очи от Шей.
— Нищо — отвърнах. Точно затова исках да се махнем от коридора и да отидем в стаята ми, където никой не можеше да ни види. — Разговаряхме, Рен. Все още мога да разговарям с Шей насаме.
— На мен ми се стори, че той има наум нещо различно от обикновен разговор — заяви Рен.
— Той е прав. — Опасна усмивка изкриви устните на Шей.
— Ей сега ще ти изтрия усмивчицата от лицето! — Рен се нахвърли отгоре му.