Замахнах и забих юмрук в гърдите на Рен, който се олюля и ме погледна изумено.
Вълкът в мен нададе рев на отчаяно безсилие. Как щях да им попреча да се избият взаимно?
— Говоря сериозно. Няма да се биете! Не ме ядосвайте.
— Добро кроше, Кал — разсмя се Шей.
Обърнах се рязко и така го изритах в стомаха, че той политна назад и се блъсна в стената.
— Какво, по дяволите, беше това?! — извика той, разтърквайки ребрата си.
— Говоря и на двама ви! — Главата ми пулсираше. — Как да ви накарам да разберете? Престанете да се надигравате един друг. И двамата се държите като истински задници. Вече не издържам.
Шей потръпна и аз начаса съжалих за думите си. Гневът ми се дължеше колкото на усилието да държа под контрол бушуващия им тестостерон, толкова и на това, че не можех да последвам собствените си желания.
— Тя е права — каза Рен.
Шей го изгледа свирепо, преди да се обърне към мен. Когато срещнах очите му, неволно отстъпих назад, разтърсена от болката, която прочетох в тях.
— Какво тогава? — попита той. — Вече нищо от това, което се случи между нас, няма значение? Той е тук и това слага край на всичко?
— Не, Шей… — Трудно ми бе да накарам думите да излязат от гърлото ми — сърцето ми се противеше на ума. Образи от онази нощ в градината изплуваха в съзнанието ми, сякаш отново се носех върху вълните на страстта под лунните лъчи. Почувствах топлината от кожата на Шей, притисната до моята. Спомних си как се събудих в прегръдките му и когато го видях, потънал в сън до мен, отново бях обзета от желание. Кръвта забуча в ушите ми. — Нямах това предвид.
— Какво стана? — Въпросът на Рен подейства като бент, спрял приливната вълна на спомените.
Шей отвори уста, за да отговори, ала строгият ми поглед го накара да замълчи. Той го задържа в продължение на един дълъг миг и аз усетих как кръвта ми се вледенява, когато видях колко дълбоко го наранява отношението ми.
— Нищо — отговори той и се извърна. — Лека нощ.
Гледах го как се отдалечава, а стомахът ми се свиваше от непоносима болка.
— За какво говореше той, Кала?
Насилих се да се обърна към Рен. Когато срещнах разтревожените му тъмни очи, поклатих глава.
— Недей — казах меко. — Моля те, недей.
Той стисна устни, но кимна.
— Може ли поне да те изпратя до стаята ти?
— Не — отвърнах с треперещ глас. — Мисля, че ще е по-добре да не го правиш.
Чувствах се празна, а Рен твърде добре умееше да разчита чувствата ми. Част от мен все още не можеше да повярва, че той е тук. Че въпреки всичко, което бяхме изгубили, той бе спасен. Исках да му кажа колко много значи за мен близостта му, колко сила черпя от мисълта, че в битката ще участва още един алфа. Ала оставех ли мислите си да поемат в тази посока, щях да загазя. Допуснех ли да ме утеши в момент, когато се чувствах толкова уязвима, нищо чудно да направех нещо глупаво.
— Както искаш. — Видях гнева, проблеснал в очите му преди да се отправи в обратната посока на тази, в която се бе отдалечил Шей. — Приятни сънища, Лили.
Когато и двамата се изгубиха от погледа ми, аз поех леко замаяна по стълбите. Изкачих се бавно до третия етаж в стаята си, като се чудех дали ще успея да заспя. Въпреки че тялото ми бе изтощено след хаоса от битки и тайни спасителни операции, в ума ми препускаха безброй мисли.
Отказът да си избера партньор ме принуждаваше да водя сама. Бях ли достатъчно силна, за да го направя? Свободата, която самотата ми даваше, изпълваше вените ми, изтъкана от равни части радост и ужас. Когато стигнах до стаята си, поспрях и в продължение на няколко минути се взирах във вратата, като се преструвах, че не поглеждам час по час към съседната врата. Вратата на Шей.
Най-сетне изругах под носа си и престанах да се съпротивлявам на притегателната сила, която стаята му имаше върху мен. Поколебах се за миг пред нея. Епизодът с Рен бе най-неприятната грешка, която можеше да се случи. Бях отчуждила и двамата, но повече се тревожех за това колко бях наранила Шей. Дали все още беше ядосан? Знаеше ли, че копнеех да останем насаме от мига, в който с Адна се завърнахме от Вейл? Щеше ли все още да ме иска, когато знаеше, че трябва да балансирам между него и Рен — иначе е грозно?
Почуках, проклинайки собствената си несигурност.
— Кой е?
— Кала.
Той ме остави да стоя в тъмния коридор поне две минути, преди да отвори вратата. Беше облечен с тъмносиньо долнище на пижама от мек памук и бяла тениска с V-образна яка, която разкриваше изкусително късче от мускулите на гърдите му. Аз имах подобни, но малко по-женствени дрехи за спане в стаята си — очевидно всички Търсачи ги носеха.