— Какво? — Недружелюбният му тон красноречиво говореше, че не ми е простил за случилото се на долния етаж.
— Може ли да вляза?
Той се отдръпна и аз го последвах в стаята, затваряйки вратата зад себе си. Пулсът ми се ускори, когато си дадох сметка, че сме сами в спалнята му. Цял ден очаквах този миг, ала сега, когато той най-сетне бе настъпил, се чувствах несигурна. Цялата треперех от напрежение. Ако Шей смяташе, че не може да ми има доверие, всичко, за което се бях борила, можеше да рухне.
Шей се изтегна на леглото. Върху гърдите си бе подпрял много стара книга.
— Какво четеш?
— Информация за Потомъка — отвърна той. — Очевидно да си Избраникът, предполага да ти дават и домашни.
— Сайлъс ли?
— Аха.
Спрях на няколко крачки от леглото и го загледах. От вида на стройното му тяло, опънато върху възглавниците, по кожата ми сякаш пробяга електричество. Исках да вдигне очи и да протегне ръце към мен, ала той не откъсваше поглед от книгата.
— Е, колко още ще ми се сърдиш?
Той не отговори и аз въздъхнах.
— Шей, не се опитвам да те нараня. Просто мисля, че не е добра идея да навираме онова, което става между нас, в лицето на Рен. Това би могло да провали всичко.
Шей се изсмя.
— Ама че израз!
— Знаеш какво имам предвид.
Знаех също, че не става дума само за това да обуздавам Рен, но не бях сигурна, че Шей е готов да го чуе. Трябваше да спася Рен. Не исках да призная колко хубаво бе отново да бъда с него, близо до него. Ала надеждата, с която ме бе изпълнила появата на Рен, ме караше да се чувствам още по-виновна за ефекта, която тази поява несъмнено имаше върху Шей. Неприязънта, която лумваше в очите им всеки път щом се погледнеха, бе направо взривоопасна. Колкото и да исках Рен до себе си, Шей трябваше да знае, че не съм го изоставила. Нямах представа как да балансирам между двамата без Шей да се чувства отблъснат. Забъркала бях истинска каша. Шей ми беше ядосан и инстинктивната ми реакция бе да заема отбранителна позиция, ала знаех, че това няма да реши нищо.
Той захвърли книгата настрани и ме погледна.
— Виж, ясно ми е, че се държа като задник. Съжалявам. Той предизвиква най-лошото у мен. Открай време е така.
— Първата стъпка към преодоляването на всеки проблем е да признаеш неговото съществуване — усмихнах се аз.
Шей се засмя, но бързо си възвърна сериозното изражение.
— Просто не мога да накарам вихрушката от мисли в главата ми да спре — каза той. — Опитвам се да разбера какво означава да бъда Потомъкът, но единственото, което искам да направя, е да науча къде са родителите ми.
— Лоуган нищо ли не е казал?
Видях как гърдите на Шей се надигат и спускат от тежка въздишка.
— Прави се на интересен… или нещо такова. Дори не съм сигурен дали вярвам, че наистина са живи. Но не мога да престана да мисля за тях… макар да знам, че точно сега трябва да се съсредоточа върху други неща.
— Никой не може да те обвини, че го правиш, Шей. Естествено, че искаш да откриеш родителите си.
— Стига само преди това да спася света.
— Е, всеки си носи кръста — усмихнах се аз.
— В моя случай — най-буквално. И като стана дума за кръстове за носене — твоят май е готов да те завлече обратно до олтара.
— Шей… — Кратко ръмжене излезе от гърлото ми заедно с името му.
— Знаеш, че съм прав. Рен смята, че му принадлежиш. Винаги го е мислел.
— Той е алфа. — Опитвах се не толкова да защитя Рен, колкото да обясня на Шей как стоят нещата. — Все още гледа на мен като на неговата партньорка.
— Ти също ли се виждаш по този начин?
— Не е толкова просто.
Сведох очи към пода.
„Страхотно, Кала, няма що!“
— Може би затова, когато той е тук, имам чувството, че вече не се нуждаеш от мен.
— Как можеш дори да си го помислиш! — казах, избягвайки да му отговоря направо. — Ти си Потомъкът. Единствената надежда на Търсачите да победят Пазителите.
— Мислех, че Рен е голямата ни надежда за спечелването на войната.
— Наистина се нуждаем от Рен — отвърнах, без да обръщам внимание на сърдития му поглед. — От него зависи съюзът със Стражите. Ала всички Стражи на света са безсилни срещу призраците. Но не и ти.