Направих крачка назад, мъчейки се да звуча спокойно.
— Не е толкова просто.
В мига, в който спомена Шей, нещо в мен се раздвижи. И все още бях тъжна, но изведнъж се почувствах по-силна. Шей не просто бе променил пътя на живота ми. Той бе променил и мен самата. Не, не ме промени. А ми помогна да се боря за истинското си аз. А сега бе мой ред да сторя същото с Рен.
— Нима? — Той ме изгледа гневно.
Щеше ли да намериш сили да го убиеш? — попитах, задържайки погледа му. — Така ли би искал да започнеш живота ни заедно?
Част от мен не искаше да знае отговора. Възможно ли бе наистина да желае смъртта на Шей? Ако грешах за Рен, идването ми тук беше ужасна грешка. Щяхме да се бием и щеше да ми се наложи да го убия. Или пък той щеше да убие мен.
Рен оголи острите си зъби насреща ми, ала после въздъхна.
— Разбира се, че не.
Бавно заобиколих леглото.
— Това е единственият живот, който те могат да ни предложат. Да убиваме хората, на които всъщност би трябвало да помагаме.
Рен гледаше как се приближавам, без да помръдва.
— Рен, Пазителите са истинският враг — продължих аз. — Досега сме се били на погрешната страна.
— Как можеш да си сигурна?
— Защото сега познавам Търсачите. И им имам доверие. Те ми помогнаха да спася глутницата ни.
По устните му се разля сурова усмивка.
— Част от нея.
— Останалите сами направиха своя избор.
— Но не и аз? — Очите му бяха обсидиановочерни, гневни. Ала не мислех, че гневът му е насочен към мен.
Когато затворих за миг очи, неспособна да понеса вълната от съжаление, която нахлу в погледа на Рен, изведнъж се озовах обратно във Вейл, в една килия дълбоко под клуб „Едем“. Отново усетих отчаянието в гласа на Рен и страха в моя.
— Казаха, че трябва да го направя.
— Да направиш какво?
— Да те прекърша.
Потреперих, връхлетяна от спомена за това как той ме запраща в стената и вкус на кръв изпълва устата ми. Заповядах си да се върна в стаята и отворих очи. По изражението на Рен (сякаш му се гадеше) разбрах, че и неговите мисли го бяха отвели на същото място.
Преглътнах мъчително и стиснах ръце, за да не се разтреперят.
— Надявам се, че не.
Той продължи да ме гледа безмълвно.
— Не вярвам, че си искал да ме нараниш продължих. И не мисля, че би го сторил, дори ако Монроу не беше…
Думите заседнаха в гърлото ми. Така беше, но това не можеше да заличи спомена. Ужасът на онези мигове се бе запечатал в костите ми.
— Нямаше да го сторя — прошепна Рен.
Кимнах, макар да не бях сигурна, че го вярвам. Единственото, което имаше значение сега, бе да му помогна да се махне оттук, далеч от света, способен да го превърне в някой, който би могъл да ме нарани. Той понечи да вдигне ръка, сякаш искаше да докосне бузата ми, ала бързо я отпусна.
— Търсачите ли те изпратиха да ме откриеш?
— Донякъде.
Веждите му подскочиха.
— Монроу искаше да те намери — обясних и видях как той стисна зъби.
— Мъжът, когото б… Мъжът, когото Емил уби.
Забелязах как спря. Не искаше да нарече Емил свой баща.
— Рен. — Посегнах и го улових за ръката. — Знаеш ли?
Пръстите му стиснаха моите.
— Вярно ли е? Наистина ли Емил е убил майка ми?
Кимнах и усетих, че от очите ми се стичат сълзи.
Рен издърпа ръката си от моята и зарови пръсти в тъмната си коса, притискайки слепоочията си. Раменете му потръпнаха.
— Толкова съжалявам.
— Онзи мъж. — Гласът му изневери за миг. — Онзи мъж, Монроу. Той е истинският ми баща, нали?
Наблюдавах го, чудейки се как бе успял да се досети.
— Откъде знаеш?
Не беше минало много време от битката в подземието на „Едем“ и този изпълнен с напрежение момент. Познавах Рен, откакто бяхме кутрета, но ми се струваше, че през последните двайсет и четири часа и двамата бяхме остарели с десетилетия.
„Емил избухна в смях. Рен все още бе приклекнал между баща си и Монроу и оловносивите му очи припламнаха, когато видя Търсача да свежда мечовете си.
— Няма да сторя зло на момчето — рече Монроу. — И ти го знаеш.
— Така и предположих — каза Емил и погледна към ръмжащите млади вълци. — Погрижете се да не може да избяга. Време е Рен да отмъсти за майка си.
— Рен, недей! Той лъже. Всичко е лъжа! — изпищях аз. — Ела с мен!