— Още един въпрос и ще ти отхапя ухото, Рен. — Сабин се усмихна и зъбите й проблеснаха.
Итън не каза нищо, но видях как усмивка подръпва ъгълчето на устните му. В същото време Адна смушка с лакът Рен, който явно се канеше да възрази. Той я погледна и сви рамене, когато я видя да поклаща глава.
— Щом така искаш.
— Аз ще заема нейното място в първия отряд — обади се Нев и смигна на Сабин. — Така че Сабин да отиде в Тордис и да бъде до своя мъж.
— Майната ти — озъби се Сабин и дойде малко по-близо до Итън, който изглеждаше така, сякаш не бе сигурен дали да се разсмее или да побегне.
— Къде е Брин? — попитах, макар че вече се досещах какъв е отговорът.
— Тя ще остане с Ансел — отвърна Мейсън. — Тес получи разрешение да поработят заедно в градината. Брин отказва да се отдели от него.
Аз кимнах — бях очаквала нещо такова. Облекчение бе да знам, че Брин ще бъде до брат ми. Колкото и полезно да би ми било присъствието на моята бета в битката, още по-добре бе да се надявам, че неизменната й отдаденост би могла да измъкне брат ми от лапите на самоомразата.
— Така ще е най-добре — казах. — Тя е точно там, където трябва.
За миг срещнах погледа на Шей и сърцето ми прескочи един удар. Освен почти незабележимия блясък в очите му с цвят на мъх, той с нищо не издаваше какво се бе случило между нас. Независимо колко силни бяха подводните течения от любов, похот и ревност, които минаваха между нас тримата, тази сутрин ни предстоеше друга битка.
— Добре, Нев — каза Рен. — Защо не дойдеш да се запознаеш с останалите от отряда? Тръгваме след няколко минути. Случайно да говориш френски?
— Да не би вече да има и езикови изисквания? — засмя се Нев, докато двамата се отдалечаваха. — Човече, трябваше да ми кажеш преди да се предложа за доброволец.
Нашият по-малоброен отряд се приближи до Аника и останалите Търсачи, очакващи нареждания.
— Веднага щом си готов, Паскал — обърна се Аника към водача на Тордис.
Той кимна на един член на отряда си, който извади ритуални ками и се зае да тъче портал.
— Как ще разберем кога Пазителите са се хванали на въдицата? — попитах аз.
— На Паскал му стигат и пет минути — отвърна Аника.
Конър се засмя.
— Страшно го бива по ефектното излизане на сцената.
— Merci — ухили се Паскал.
Аника вдигна ръка, сякаш отдаваше чест, докато Паскал, Рен и останалите от отряда прекрачваха блещукащия портал.
От мястото, където стоях, не можах да различа кой знае какво, освен ослепително бяло и наситеносиньо от другата страна. Сняг и небе. Корава буца заседна на гърлото ми, когато Нев се преобрази и скочи в портала. Рен, все още в човешка форма, се обърна към нас и като улови погледа ми, се усмихна. Миг по-късно оловносивият вълк се втурна да догони останалите.
После порталът изчезна.
— А сега какво? — попитах, свивайки несъзнателно ръце в юмруци. Предстоеше битка, а аз нямаше да участвам в нея. Кожата сякаш ми беше тясна — копнеех да приема вълчата си форма и да се хвърля в бой. Това бе истинската ми същност. Откакто се бях родила.
— Сега ще чакаме. — Аника ми се усмихна съчувствено.
Когато улових погледа й, изведнъж си дадох сметка, че като Стрела, тя издаваше заповедите, ала рядко участваше в битките. Стоманеният блясък в очите й красноречиво говореше, че и на нея й бе също толкова неприятно да стои настрана, колкото и на мен. В стаята нямаше часовник, но аз имах чувството, че пулсът ми отброява всяка секунда, откакто другите бяха тръгнали. Аника, която крачеше напред-назад, изведнъж се закова на място.
— Сега, Адна.
Адна начаса се залови за работа, потъвайки в сложния танц на своето тъкане. Многоцветни, блещукащи лъчи струяха от камите й, извиваха се и се преплитаха, оформяйки бавно очертанията на онова, което щеше да се превърне в нашата врата.
Врата към какво?
Пред нас лежеше Тордис. Ако успеехме, Шей щеше да се сдобие с първия меч от Кръста на елементите. Неволно потреперих, припомнила си ужасяващото творение на Лоуган, което ни бе посрещнало в недрата на Халдис. Какво ли ни очакваше в Тордис?
— Готово. — Адна дишаше тежко и когато Конър я прегърна през раменете, тя се облегна на него.
— Добре ли си? — попита той.
Тя кимна.
— Просто трябваше да се уверя, че ще излезем точно където трябва.