— Ето! Само погледни това. — Конър посочи оголените й зъби.
— Просиш си да те ухапят. — Адна го сграбчи за гърба на якето и го дръпна по-надалеч от Сабин. — Да се залавяме за работа.
Итън се засмя и отново се шмугна в пещерата. Сабин и Мейсън го последваха. Аз вървях на няколко стъпки зад тях. Шей бе плътно до мен, а когато погледнах през рамо, видях Конър, Сайлъс и Адна да завършват малката ни групичка.
Мракът изведнъж лумна в червено, когато Итън запали сигнална ракета, обливайки стените в алена светлина, от която изглеждаше така, сякаш скалите кървяха. Тунелът бе тесен — толкова, че Итън едвам се провираше през него. Затаих дъх, когато го чух как сумти, докато се мъчи да си проправя път напред. Принудени бяхме да приемем човешкия си облик и да се движим странишком между грапавите стени на пещерата.
В тунела повяваше вятър и неспирният му шепот бе скръбен и тревожен. Сигналната ракета на Итън примига и угасна, ала вместо да потъне в непрогледен мрак, пещерата си остана светла. Изгубили червения си цвят, стените изведнъж придобиха мек, млечносинкав оттенък. Чух как Итън си пое рязко дъх.
Той ни погледна през рамо.
— Не сме сами.
— Стражи? — попита Конър.
Итън кимна.
— Трима. Все още в човешки облик.
Промъкнах се до него и надзърнах в светлината. Тунелът се разширяваше, отстъпвайки място на покрита със сняг пещера — почти съвършен кръг, вдълбан в планината. Мястото бе скрито от външния свят, единственият начин да се стигне до него, бе през тесния проход, по който се бяхме промъкнали. От другата страна на откритото пространство огромна ледникова стена покриваше планинския склон. Слънчевите лъчи се отразяваха в гладката повърхност и караха многобройните оттенъци на синьото да греят като скъпоценни камъни. Светлината бе толкова ярка, че беше почти невъзможно да се забележи какъвто и да било отвор в леда, ала аз знаех, че Тордис е скрит в този ледник.
Ала между Тордис и нашата групичка струйка дим се издигаше към небето. Трима души се бяха сгушили около малък огън. Носеха дебели зимни дрехи, достатъчно плътни, за да издържат неочаквани дежурства във вкочаняващия студ на планината.
— Най-добре да нападнем, докато елементът на изненада все още е на наша страна — каза Конър.
— Не мисля, че той е на наша страна — възрази Итън. — Обзалагам се, че вече очакват появата ни. В миналото сме проучвали това място и досега никога не сме се натъквали на Стражи отвъд първия проход. Тази групичка е нещо ново.
— Пазителите затягат охраната около свещените места — предположи Шей. — Знаят, че ще дойдем за частите.
— Е, не можем да направим кой знае какво по този въпрос, нали? — Конър извади мечовете си.
— Почакай. — Сложих длан върху ръката му.
— Какво да чакам?
— Те са Стражи. Като нас.
— Донякъде — намръщи се Итън.
— Нека поговоря с тях.
— Ти да не полудя? — Итън вече бе свалил арбалета от рамото си.
— Не е — отвърна Шей. — Колкото повече съюзници успеем да привлечем, толкова по-добре. Може пък мечките също да са недоволни от сегашната управа.
Итън му хвърли смразяващ поглед.
— Нали вие сте зад мен — продължих аз. — Обърка ли се нещо, ще се хвърлите в атака. Всичко ще е наред.
Конър погледна към Итън, който сви рамене.
— Тя е алфата.
— Добре, Кала — съгласи се Конър. — Давай, щом смяташ, че си струва да опиташ. Само недей да забравяш, че мечките са сръдливи, упорити животни.
— И миришат лошо — добави Итън.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мейсън.
— Не. Сама няма да им се сторя толкова заплашителна.
— Късмет — пожела ми Шей, докато се провирах през тесния отвор, за да изляза на светло.
В мига, в който се показах на открито, Стражите скочиха на крака и се обърнаха към мен. Вдигнах ръка и им помахах, без да спирам. Те запазиха човешката си форма — нещо, което ми се видя обнадеждаващо. Блъсна ме тежката мускусна миризма на мечка и ме накара да сбърча нос. Итън имаше право за мириса им. Не беше приятен.
Един от Стражите пристъпи напред, сваляйки качулката си. Оказа се жена с медночервена коса, сплетена на плитки, и тъмни очи, които се взираха в мен.
— Pourquoi vous êtes ici, le loup?
„Защо си тук, вълко?“
Три и половина години изучаване на френски в гимназията ми помогнаха да разбера поне това. Вълк. Значи знаеше какво съм. Нямаше обаче да успея да й отговоря на френски.