— Конър! — Кокалчетата на Адна бяха побелели от стискане, а лицето на Сайлъс бе също толкова безкръвно, колкото и нейните ръце.
Конър се хвърли напред, вдигнал лявата си ръка. Докато мечката бе обърната към най-новите си нападатели, катарът на Конър потъна дълбоко в раната на врата й. Ревът на животното изведнъж се превърна в задавено хъхрене и то се отпусна безжизнено.
Сумтейки, Конър издърпа оръжието си от гърлото на мечката и го избърса в снега.
— На това му се казва битка.
— Дотук бяхме с идеите за съюзничество — подхвърли Итън. Сабин бе приела човешката си форма и той й помогна да се изправи на крака, като се взираше изпитателно в лицето й.
— Добре съм — увери го тя. — Не ми е първата битка.
— Мечката здравата те удари. — Той я докосна по бузата.
— Мога да го понеса.
Итън се усмихна.
— Бих предпочел да не се налага.
В този миг Шей докосна муцуната ми с нос.
— Добре ли си?
— Да. — Побутнах го лекичко с рамо, както стояхме един до друг. — Благодаря за помощта.
— За мен беше удоволствие. — В зелените му очи проблясваха закачливи пламъчета. — От доста време мечтая да си уредя сметките с мечките.
Размахах опашка, оставяйки смеха си да изпълни ума му.
— Време е за основния номер в програмата. — Конър се бе приближил до нас и гледаше Шей. — Мисля, че за това ще имаш нужда от ръцете си.
— Веселбата май свърши. — Шей ме близна по муцуната и аз отново се разсмях.
— Веселба?
— Ами да. Защо, ти не се ли позабавлява?
Той все още ме гледаше, когато прие човешката си форма. Облегнах брадичка в дланта му и го близнах по пръстите. Да се бия с Шей до себе си бе повече от забавление. То бе всичко.
7
— Значи това е Тордис — промълви Шей, сякаш бяхме влезли в някакво светилище.
Халдис несъмнено беше внушителен. Подобният му на паст вход бе като предупреждение, обезкуражаващо всеки, комуто би хрумнало да поразгледа пещерата. Тордис едва ли би могъл да бъде по-различен. Тъмният проход в планината, от който всеки можеше да получи клаустрофобия, пазеше тайна, вдълбана в сребристосинята ледникова стена пред нас. Тайна, която навярно бе най-великолепното място, което бях виждала през живота си. Изпълнената с лед пещера бе не просто красива, тя направо спираше дъха. Всяка заскрежена повърхност улавяше светлината и я отразяваше. Тунелът грееше, обримчен в проблясващ воал от слънчеви лъчи, изящни като дантела, ала далеч по-прекрасни. Танцуващата паяжина, изтъкана от светлина, бе нарушавана единствено от малък тъмен отвор в далечния край на пещерата.
Шей го посочи.
— Май сме тръгнали натам.
— Откъде знаеш? — попита Итън.
— Халдис беше в нещо като преддверие на основната пещера — обясни Шей. — Предполагам, че с Тордис е същото.
— Звучи логично — съгласи се Конър, въпреки мрачно свъсените вежди на Итън. — Да вървим.
Аз вдигнах муцуна и отворих уста, оставяйки ледения въздух да се плъзне по езика ми. Нищо. Никакви тревожни миризми, нито неприятни вкусове, които да предупреждават за дебнеща опасност.
Шей ме наблюдаваше.
— Някакви признаци за паяци мутанти, Кал?
Аз изджавках и помахах с опашка.
Той се намръщи.
— Сигурна ли си?
— Наистина изглежда ужасно подходящо за бърлога на Пазителите. — В гласа на Сабин се долавяше тревожна нотка.
— Така е — съгласих се, поглеждайки към нея. — Но не усещам нищо.
— И сега какво? — попита Мейсън, дращейки с лапа по леда.
— Продължаваме. — Аз изприпках напред.
— Това не ми харесва — чух да мърмори Итън. — Тук има нещо. Не може да няма.
— Да… — Конър си пое дълбоко дъх. — Но ако наистина не се спотайват никакви изчадия…
Извих нетърпеливо глава, подразнена от колебанието им. Исках да вземем Тордис и да се махаме оттук. Ако Пазителите не бяха оставили някое отвратително чудовище да пази мястото, най-вероятно с появата си бяхме задействали някаква аларма и много скоро наоколо щеше да гъмжи от врагове. Точно както бе станало, когато спасихме глутницата ми от тъмницата под „Едем“. Ала в Тордис не виждах, нито надушвах нещо, което да издава, че не сме сами. Като се изключат мечките, не бях забелязала никакви пазачи, нито пък каменни гаргойли, скрити в цепнатините на скалите, готови да предупредят господарите си, че сме нахлули в свещеното място. Но дори така не исках да се бавим тук повече, отколкото бе необходимо. Най-добрата стратегия бе Шей да грабне парчето от Кръста, скрито тук, и да се върнем в Академията възможно най-бързо.