— Аха — в случай че се наложи да се катерим — отвърна Конър. — План ли имаш.
Шей вече сваляше пикелите от гърба си.
— Наистина ще се наложи да се катеря, само че по корем.
— Какво искаш да кажеш с това, че ти ще се катериш? — попита Итън, докато Шей му подаваше един от пикелите.
— Колко често ходите да се катерите? — Шей вече бе взел едно въже от Конър и го завързваше около тялото си.
— Когато се налага… — отвърна Конър, сбръчквайки чело.
Шей се намръщи.
— Така и предполагах. Което означава, че съм най-опитният тук. Аз ще опъна въже.
— Как ли пък не — възрази Итън. — Може и да си най-опитният, но освен това си и най-ценният. Не може да се излагаш на такъв риск.
Шей се усмихна. Кучешките му зъби се бяха издължили.
— Колко от приятелите си, както и от моите, искате да изгубим, защото сме заседнали тук? На двамата с Конър ще ви отнеме цяла вечност, за да стигнете до другата страна. Знам, че мога да го направя. При това бързо.
Вече бях започнала да треперя при мисълта за това как Шей пълзи между пукнатини, които никой от нас не можеше да види. Освен това се зачудих дали си дава сметка, че току-що бе включил Рен сред приятелите си.
Конър прокара разтревожено ръка през косата си.
— Как може да си сигурен? Не знаем колко надалеч се простира този капан.
— Виждате ли как пещерата се стеснява на около петдесетина стъпки оттук, отвеждайки точно до онзи отвор? — Шей посочи далечния край на блещукащата зала. — Готов съм да се обзаложа, че капанът свършва там. Тордис се намира от другата страна на онзи тунел.
— Не можеш да си сигурен — не отстъпваше Конър.
— Напротив. — Шей сведе поглед и понижи глас. — Усещам го.
Конър изсумтя.
— Е, значи поне Силата е с теб.
— О, я млъквай — изръмжа Шей. — Да се залавяме за работа. Подайте ми скалните клинове.
Адна му подхвърли една раница.
— Не бива да излагаме Потомъка на опасност — обади се Сайлъс, обръщайки се към Адна. — Защо не отворим портал?
— Къде точно? — попита Адна, като махна с ръка към невидимите, но смъртоносни капани. — Дори да открием някоя скална площадка там, кой знае колко ще е широка. Някой може да прекрачи през портала и да полети право в бездната.
— Поради което ще отида аз — заяви Шей. — Трябва да се добера до отвора в другия край на пещерата. Ако мястото е организирано като Халдис, значи това е уловката и озовем ли се там, вече ще е лесно.
— Но ако паднеш, преди да стигнеш… — започна Итън.
— Клинът ще ме задържи и вие ще ме изтеглите обратно — прекъсна го Шей, забивайки един от клиновете в пода с тъпата страна на пикела, след което завърза въжето около него. — Ще си проправя път дотам, като забивам клинове и ще завържа въжето от другата страна, така че като се обезопасите, ще можете да минете без проблем. Никой няма да падне или ако все пак го направи, ще е само на няколко сантиметра, преди осигурителните въжета да го уловят.
— Не съм сигурен… — Конър все още изглеждаше неспокоен.
Адна въздъхна и коленичи, за да помогне на Шей да намери останалите френдове11 и карабинери.
— Планът ти е добър, Шей. — Тя срещна предупредителния поглед на Конър. — Знаеш, че е добър — добави тя, обръщайки се този път към Търсача. — И при това единственият, с който разполагаме. Паскал разчита на нас, а вече се забавихме достатъчно. Не бяхме предвидили втората групичка Стражи.
— Е, добре — отстъпи Конър и подаде още едно въже на Шей. — Завържи се и с него. Ние ще го държим, в случай че клинът поддаде.
Шей го изгледа сурово.
— Клинът няма да поддаде. Да не съм идиот.
— Просто вземи и второто въже — настоя Конър.
Въздържайки се да не му цапне един, Шей все пак се върза и с второто въже и прокара крак там, където бях полетяла от ръба. След това застана на четири крака. Исках да му извикам да внимава, но се тревожех, че така само ще подкопая увереността му.
Петдесетина крачки сякаш не е кой знае колко голямо разстояние, но да гледам как Шей напредва бавно през пещерата, беше направо болезнено. В едната си ръка държеше пикел и от време на време замахваше с него и го забиваше в пода пред себе си, докато пълзеше напред. Нареждаше френдовете на равни интервали, провирайки въжето през тях. Постепенно през пещерата започна да се оформя криволичещ път. Дори с въжето, отбелязващо пътя му, пукнатините все още не се виждаха. Всъщност, отстрани изглеждаше сякаш някой смахнат или пиян катерач бе решил да начертае налудничавия си маршрут върху равната повърхност. Единствено споменът за това как подът пропада под мен ми напомняше, че не бива да вярвам на очите си.