Сайлъс почервеня като домат, но не отговори.
— Добре ли си? — обърна се Адна към Конър.
— Аха.
Шей, който вече се бе насочил към сребристото сияние в другия край на тунела, ни повика през рамо:
— Дайте да свършваме най-сетне.
Сабин, Мейсън и аз се спогледахме и само след миг по петите на Шей вече припкаха три вълка. Този тунел бе също толкова тъмен, колкото и първият, но много по-тесен. Непрекъснато душех въздуха, но също както и в пещерата, не усещах нищо. Никакво чудовище не се бе притаило в засада. Бяхме сами.
Мекото сияние в края на прохода бързо се усилваше и аз затворих очи, молейки се да не ни очаква още една зала, пълна със смъртоносни капани. Шей прекрачи в ослепителната светлина. И се усмихна.
Последвахме го и се озовахме в помещение, което бе едновременно познато и различно. То бе открито и добре осветено. За разлика от меките тонове на Халдис, тази стая искреше в хладни сребристи и сини оттенъци. Имах чувството, че и преди съм виждала същите цветове… и наистина беше така. Стените на пещерата бяха досущ като тези в крилото Тордис в Странстващата академия.
Чух как Сайлъс ахна зад мен и начаса разбрах какво гледа. Всички гледахме същото.
Тя беше там, точно както и в Халдис. Една жена, ефирна, рееща се над земята в средата на стаята. Ала този път знаех името й — Киън. Отдавна загиналата предшественичка на Шей. Жената воин, дала живота си, като по този начин саможертвата й я превърнала в единственото оръжие, което можеше да ни спаси сега.
Тя протягаше ръце към Шей и също като в Халдис, тялото ми бе сковано от магия, неспособно да помръдне и мускул. Шей прекоси стаята само с няколко крачки. Когато пръстите му докоснаха нейните, светлината изгасна и мракът ни погълна. Възцари се тишина.
Чаках, вслушвайки се в ударите на сърцето си.
— Мъртви ли сме? — От шепота на Мейсън разбрах, че действието на магията е отминало.
Неспособна да се сдържа, се преобразих и се разсмях.
— Не.
— А, добре. — Мейсън също се засмя.
Светлината постепенно се завърна. Киън беше изчезнала, оставяйки Шей сам в средата на помещението. Върху дланите му лежеше тънко острие.
Сайлъс се запрепъва към него, като човек, получил религиозно видение.
— Тордис! — Той протегна ръце към острието, но се опомни и ги отдръпна в последния миг.
— Добре се справи, хлапе. — Итън стоеше настрани, но не откъсваше благоговеен поглед от острието. Приела човешка форма, Сабин беше до него и го държеше за ръка.
— Толкова е лек — промълви Шей.
Конър изсумтя.
— Като въздух?
Адна го изрита по кокалчето и той изпръхтя.
Приближих се предпазливо и погледнах проблясващия метал в ръцете му, макар че всъщност не бях сигурна дали наистина е метал. Сиянието, което струеше от острието, създаваше впечатление за движение, сякаш буреносни облаци се плъзгаха по небето, гонени от неспирни вихри.
Едно мускулче по лицето на Шей потръпваше.
— Нищо работа, нали така?
С тези думи той улови Тордис между палеца и показалеца си, като внимаваше да не докосне острия като бръснач ръб. В същото време извади Халдис от якето си и с леко треперещи ръце доближи тъпата страна на острието към отвора на дръжката. Не се чу никакъв звук, когато двата предмета се срещнаха, ала когато острието влезе докрай, от дръжката изскочи струя светлина и се разля чак до върха на оръжието.
Без никакво предупреждение, светлината изскочи от върха на меча като слънчево изригване и се разля в стаята, събаряйки на пода всички, освен Шей. Земята под мен простена, планината потрепери.
А после се възцари тишина.
Сайлъс изпъшка и се изправи на четири крака.
— Надявам се, че това не е предизвикало някоя лавина. Като нищо току-що бяхме погребани живи.
— Ама че позитивно гледаш на нещата — подхвърли Мейсън.
— Щяхме да чуем, ако имаше лавина — побърза да каже Адна.
— Не е задължително — възрази Сайлъс; от пламъка в очите му разбрах, че мисли трескаво. — Намираме се доста дълбоко, а точно този вид скала ми е непознат. Кой знае какви звуци е в състояние да абсорбира или отрази?
— Ти не си наред — заяви Конър. — Знаеш ли го?